Лорн отиде до масата и огледа картата. „Тюлипс? Защо пък там?“ Не й изглеждаше никак логично.
— Императрицата ще е любопитна за причината да ревизирате плановете, Върховен юмрук.
— Тоест „може би“. — Дужек потърка наболата четина по брадичката си и кимна рязко. — Добре, адюнкта. Първо, мобилизираните няма да удържат Лисичи проход. Пурпурната гвардия ще е нахлула в северните земи, докато нашите подкрепления пристигнат. По-голямата част от този район е земеделска, плюс пасища. При оттеглянето си, докато отдръпваме мобилизираните към Нисст, изстъргваме околностите. Никакво зърно, никакъв добитък. К’азз ще трябва да кара необходимото му продоволствие със себе си. Значи, адюнкта, всяка армия в поход, всяка армия, която преследва разбита армия, е принудена да остави своя обоз зад гърба си, да го откъсне от себе си, в бързината да догони противника и да му нанесе убийствения удар. И точно тук се намесват уикските пиконосци.
Лорн знаеше, че уикските пиконосци са родени за такива внезапни нападения. На такъв терен щяха да са неуловими, да нанасят светкавични удари със смъртоносни последствия.
— А Единадесети? Те къде ще се включат във всичко това?
— Една трета ще остане на позиция в Нисст. Останалите ще тръгнат в бърз марш към Лисичи проход.
— Докато Каладън Бруд остава в Леса на Черния пес? Не изглежда логично, Върховен юмрук.
— Вие предложихте да използваме морантите максимално, нали? От Тюлипс морантите и техните кворли ще извършат масивен десант. — Дужек изгледа картата с присвити очи. — Девети го искам южно от Блатото на Черния пес, докато аз преведа силите си оттук и ги разположа южно от Бруд. Един съсредоточен тласък от Златните и Черните би трябвало да го изхвърли в скута ни, докато неговите съюзници, Пурпурната гвардия, са заклещени от другата страна на Лисичи проход.
— Смятате да прехвърлите цял легион по въздуха?
— Императрицата иска ли да спечели тази война, докато е жива, или не? — Той се отдръпна от масата и закрачи. — Между другото — Дужек спря, поразен сякаш от внезапно съмнение, — всичко това може да се окаже само теория. На мястото на Бруд аз бих… — Гласът му заглъхна и той се обърна към адюнктата. — Ще бъдат ли променени заповедите за транспорта?
Лорн се вгледа в лицето му. Нещо й подсказваше, че Върховният юмрук току-що е направил интуитивен скок, че това има нещо общо с Каладън Бруд и че според Дужек замисълът вече наистина изглежда теоретичен и кух. Разбра също така, че няма да го сподели с нея. Огледа отново картата, мъчеше се да разбере какво е видял Дужек. Но беше безнадеждно, тя не беше тактик. Достатъчно трудно й беше да се опита да разгадае мислите на Дужек; да се опита същото с Каладън Бруд бе невъзможно.
— Вашият план, колкото и да е прибързан, вече е официално одобрен от името на императрицата. Молбата ви ще бъде изпълнена.
Дужек кимна, но не особено въодушевено.
— Още нещо, Върховен юмрук, преди да е пристигнал Тайсхрен. Имало ли е тук Хрътка на Сянката?
— Да — отвърна той. — По това време не бях тук, но видях касапницата, която бе оставила след себе си. Ако я нямаше Татърсейл, щеше да е много по-лошо.
Лорн забеляза блясъка на ужас в очите му и в ума й се върна сцената от крайбрежния път на запад от Итко Кан, преди две години.
— Виждала съм работата на Хрътки и преди — каза тя и го погледна в очите.
За миг между тях мина нещо много дълбоко. После Дужек извърна глава.
— Тази Татърсейл — каза Лорн, за да прикрие жегналото я съжаление, — трябва да е много способна.
— Единственият маг от кадъра, който оцеля след атаката на Тайсхрен по Лунния къс — отвърна Дужек.
— Така ли? — За нея това разкритие беше повече от забележително. Зачуди се дали Дужек подозира нещо, но следващите му думи я успокоиха.
— Тя го нарече късмет и може да е права.
— От дълго време ли е кадрови маг? — попита Лорн.
— Откакто съм поел командването. От осем, девет години.
Чак сега Лорн се сети откъде й беше познато името на Татърсейл и този спомен стисна сърцето й като железен юмрук. Седна на стола си, а Дужек пристъпи към нея. В очите му се четеше искрена загриженост.
— Трябва да се погрижат за раната ви — каза той. — На ваше място не бих го отлагал.
— Не, не, всичко е наред. Просто умора, нищо друго.
Той я изгледа озадачено.
— Ще желаете ли малко вино, адюнкта?
Тя кимна. „Татърсейл. Възможно ли е?“ Щеше да го разбере, щом я видеше. Да, щеше да го разбере.
— Девет години — промълви тя. — Мишия.
— Моля?
Тя вдигна глава. Дужек й подаваше бокал вино.
— Нищо — отвърна тя и взе бокала. — Благодаря.