Но потресът и ужасът вече се бяха оттекли. Отново се появяваха признаци на нормалност и фермерите и търговците постепенно излизаха от скривалищата си, за да посрещнат нуждите както на окупаторите, така и на окупираните. Малазански лечители бяха плъзнали из целия град, за да изкоренят зачатъците на епидемията и да облекчат с обикновени церове страданията на онези болни, които намереха. Никой гражданин нямаше да избяга от пътя им. И чувствата към новия господар започваха бавното си, добре планирано преобръщане.
Скоро, знаеше Татърсейл, щеше да започне изтребването на местното знатно съсловие, чистка, която щеше да качи на бесилките най-алчните, най-малко обичаните благородници. И екзекуциите щяха да са публични. Изпробвана и твърде уместна процедура, която понасяше доброволния напор на прилива на чувството за мъст — и всякоя ръка се опетняваше в праведното си ликуване. Мечът в такива ръце довършваше целия заговор и включваше всички играчи в лова за следващата жертва на каузата — каузата на империята.
Беше я виждала да сработва в стотина такива градове. Колкото и добронамерени да бяха управителите им, колкото и щедри да бяха благородниците, думата на империята, наложена с тежестта на нейната мощ, накрая изкривяваше миналото и го превръщаше в демонска тирания. Тъжно доказателство за човешката низост, горчив урок, омърсен от собствената й роля във всичко това.
И в ума й се върнаха лицата на Мостоваците, странен противовес на цинизма, с който тя самата гледаше на всичко. Уискиджак, човекът, изтласкан до ръба, или по-скоро ръбът го притискаше отвсякъде, крушение на убеждения, рухване на вяра, оставящо като последен негов иск към човечеството неговия взвод, свиваща се след всяка кървава битка шепа хора, които за него бяха единственото, все още имащо значение. Но той се държеше и устояваше на натиска. Харесваше й да мисли — не, искаше й се да го повярва — че накрая той ще победи, че ще доживее да види своя свят изтръгнат от империята.
Бързия Бен и Калам, които се стремяха да смъкнат бремето на отговорността от плещите на своя сержант. Това беше единственият им достъпен начин да изразят обичта си към него, въпреки че никога нямаше да го изразят така. У другите, като оставеше Сори настрана, тя виждаше същото, но у тях все пак имаше едно отчаяние, което тя намираше за очарователно, един детински копнеж да освободят Уискиджак от всичко, с което го беше натоварила мрачната съдба.
Той им отвръщаше по някакъв по-дълбок начин, отколкото беше допускала, че е възможно, от някаква сърцевина, за която отдавна бе убедена, че е изгоряла и че пепелта й е разпръсната в мълчалив траур — сърцевина, каквато никой маг не можеше да си позволи. Татърсейл разбираше опасността, но това само правеше всичко още по-привлекателно.
Сори беше друг въпрос и тя се улови, че избягва дори да мисли за тази млада жена.
При което оставаше Паран. Как да постъпи с този капитан? В момента младият мъж беше в стаята — седеше на леглото зад нея и смазваше меча си Шанс. Не бяха говорили много, откакто тя се бе събудила преди четири дни. Недоверието между двамата все още беше твърде голямо.
Навярно тъкмо тази загадка, тази несигурност ги привличаше толкова един към друг. А привличането бе очевидно: дори сега, с гръб към него, тя усещаше здравата нишка, която ги свързваше. Каквато и енергия да тлееше между тях, струваше й се опасна. И затова толкова по-възбуждаща.
Татърсейл въздъхна. Хеърлок се бе появил тази сутрин, неспокоен и възбуден от нещо. Отбягваше да отговаря на въпросите им, но магьосницата подозираше, че е намерил следа, и изглежда, тя можеше да отведе куклата извън Пейл и към Даруджистан.
А тази мисъл не беше приятна.
Тя се стресна, щом магическата преграда, която бе поставила пред вратата, се изпъна и й подаде сигнал, и бързо се извърна към Паран.
— Посетител.
Той стана, с Шанс в ръцете.
Магьосницата махна с ръка към него.
— Вече си невидим, капитане. Никой не може да усети присъствието ти. Не издавай звук и изчакай тук. — Излезе във външната стая тъкмо когато на вратата се почука тихо.
Отвори я и видя застаналия в коридора младеж.
— Какво има?
Морският пехотинец се поклони.
— Върховен юмрук Дужек пита за здравето ви, магьоснице.
— Вече се оправям — отвърна тя. — Много мило от негова страна. Сега ако обичаш…
Войникът я прекъсна боязливо:
— След като отговорът ви е такъв, длъжен съм да ви предам, че Върховният юмрук ви кани на официалната вечеря довечера в главната сграда.