Татърсейл изруга наум. Не трябваше да му казва истината. Но вече беше твърде късно. „Покана“ от командира означаваше нещо, което не можеше да отхвърли.
— Уведомете Върховния юмрук, че за мен ще е висока чест да споделя компанията му на вечеря. — Хрумна й нещо. — Мога ли да попитам кои други ще присъстват?
— Върховен маг Тайсхрен, един вестоносец, Ток-младши и адюнкта Лорн.
— Адюнкта Лорн е тук?
— Пристигна тази сутрин, магьоснице.
„О, Дъх на Гуглата!“
— Предай отговора ми — каза Татърсейл и се помъчи да надмогне прилива на страх. Затвори вратата и чу стъпките на отдалечаващия се по коридора войник.
— Какво е станало? — попита Паран от другата врата.
Тя се обърна към него.
— Прибери този меч, капитане. — Отиде до дрешника и започна да рови из чекмеджетата. — Трябва да присъствам на вечеря.
Паран се приближи.
— Официално събиране?
Татърсейл кимна разсеяно и въздъхна:
— С адюнкта Лорн при това, сякаш не ми стига Тайсхрен.
— Значи най-после е пристигнала — промълви капитанът.
Татърсейл замръзна и бавно се обърна към него.
— Ти си я очаквал, нали?
Паран се сепна и я погледна изплашено.
Тя разбра, че мърморенето му не е било предназначено за ушите й.
— Проклятие! — изсъска Татърсейл. — Ти си работил за нея!
Отговорът на капитана беше достатъчно красноречив — той не каза нищо, само се обърна рязко. Тя го изгледа как влезе в спалнята и мислите й се завихриха бясно. Нишките на заговора вече се сплитаха в ума й. Значи подозренията на Бързия Бен бяха точни: в ход беше план взводът им да бъде избит. Дали това излагаше на риск и собствения й живот? Чувстваше, че е на прага да вземе решение. Все още не знаеше какво ще е това решение, но мислите й вече имаха ясна посока и скоростта им се усилваше като лавина.
Когато Ток-младши мина през портала на имперския щаб, звънеше седмата камбана.
Той показа поканата си на поредния навъсен бдителен часови и той с неохота го пусна да продължи по главния коридор към трапезарията. Стомахът на Ток се беше стегнал от тревога. Знаеше, че зад тази покана стои адюнктата, но тя можеше да бъде също толкова непредсказуема и манипулативна, колкото и останалите. Зад вратите, към които сега се приближаваше, все едно имаше змийско гнездо и усойниците жадно чакаха пристигането му.
Ток се чудеше дали ще можа да сдържа чувствата си, а като знаеше в какво състояние е раната на лицето му, мрачно се запита дали и останалите присъстващи ще могат да ги сдържат. Сред войниците белегът почти не се забелязваше: рядко можеше да се намери боец в армията на Дужек с по-малко от два-три белега. Малцината му приятели като че ли просто се радваха, че е жив.
Според суеверието в Седемте града загубата на око означаваше също така появата на вътрешен взор. През последните две седмици му бяха напомняли за това вярване поне десетина пъти. Но нямаше никакъв таен дар, който да му е даден в замяна на окото. От време на време умът му биваше разкъсван от ослепителна светлина, но той подозираше, че не е нищо повече от спомена за последното нещо, което бе видяло окото му: огън.
А сега му предстоеше да седи на вечеря сред най-височайшата компания в империята, ако се изключеше самата императрица. Щеше да седи там като живо свидетелство за ужасите на войната. Ток потръпна. Дали заради това не го беше поканила адюнктата? Поколеба се, сви рамене и влезе в трапезарията.
Дужек, Тайсхрен и адюнктата се обърнаха като един и го изгледаха. Ток-младши се поклони.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза адюнкта Лорн. Стоеше с двамата мъже близо до най-голямата от трите камини, в стената срещу входа. — Моля, заповядайте при нас. Очакваме само още един гост.
Ток закрачи към тях, благодарен за усмивката на Дужек. Върховният юмрук остави бокала си и се почеса по чукана на отсечената си лява ръка.
— Обзалагам се, че направо те побърква — ухили се широко старият мъж.
— Чеша се с двете ръце — отвърна Ток.
Дужек се изсмя.
— Ще пийнеш ли с нас?
— Благодаря. — Той взе бокала от ръката на Дужек и забеляза одобрението на Лорн. Докато взимаше гарафата с вино от близката маса, погледът му се плъзна към Върховния маг, но вниманието на Тайсхрен се бе приковало в буйните пламъци зад Лорн.
— Кобилата ви оправи ли се? — попита адюнктата.
Ток кимна, докато пълнеше чашата си.
— Последния път, когато я видях, ходеше на ръце.
Лорн се усмихна колебливо, сякаш не беше сигурна дали се шегува.
— Вече обясних важната ви роля за оцеляването ми, Ток-младши, как пуснахте четири стрели в движение и свалихте четирима баргасти.
Той я изгледа рязко.
— Не знаех, че последните два изстрела са мои. — Отпи от виното и потисна желанието си да разчеше раната.