— Защо тогава не нахлу през вратата ти?
Очите на Татърсейл се бяха спрели на накитите, оставени върху дрешника.
— Опонн е разкъсал връзката, капитане.
— Не ми харесва мисълта, че съм сменил едни окови с други — изръмжа Паран.
— Тук има нещо повече — настоя Татърсейл — повече към себе си, отколкото към капитана. — Лорн води със себе си Т’лан Имасс.
Паран я изгледа сепнато.
— Засуканите намеци на Хеърлок — обясни тя. — Убедена съм, че тази мисъл е двупосочна. Да бъде убита Сори — да, но също така да бъде убит Уискиджак и неговият взвод. Този Т’лан нямаше да е замесен, ако планът й засягаше само теб. Нейният отатаралски меч е достатъчен да унищожи Сори и вероятно да убие Въжето също така, при условие, че той е обсебил момичето.
— Не бих искал да го повярвам — каза Паран. — Те са моята команда. Отговорността за тях е моя. Адюнктата не би ме предала така…
— Нима? А защо не?
Капитанът сякаш се затрудни с отговора, но очите му гледаха упорито.
Татърсейл стигна до решението, което вече предчувстваше, че наближава, и то я смрази.
— Хеърлок си е тръгнал много бързо. Куклата е била нетърпелива, много нетърпелива да тръгне да проследи адюнктата и онзи Т’лан Имасс. Трябва да е открил нещо за тях, да е разбрал какво се канят да направят.
— Под чия власт е Хеърлок? — попита Паран.
— На Бързия Бен, магьосника на Уискиджак. — Тя го погледна. — Най-добрият, когото съм виждала. Не най-могъщият, забележи, но е умен. И все пак, ако Т’лан Имасс го нападне неочаквано, няма никакъв шанс, както и останалите. Замълча, приковала поглед в капитана. — Трябва да напусна Пейл.
Паран скочи.
— Не сама!
— Сама — настоя Татърсейл. — Трябва да намеря Уискиджак, а ако ти се помъкнеш с мен, Лорн също ще го намери.
— Отказвам да повярвам, че адюнктата представлява каквато и да било заплаха за сержанта — каза Паран. — Кажи ми, можеш ли да успееш с убийството на Сори? Дори с помощта на Бързия Бен?
Магьосницата се поколеба, после каза:
— Не съм сигурна, че го искам.
— Какво?!
— Това трябва да бъде решение на Уискиджак, капитане. А не мисля, че мога да му предложа достатъчно убедително основание за това. Просто чувствам, че е така. — Знаеше, че по този въпрос се уповава на инстинкта си, но се закле да му остане вярна.
— Все пак — каза Паран — не мога да остана и да се крия тук, нали? С какво ще се храня? Ами постелките?
— Мога да те изведа в града — каза Татърсейл. — Никой няма да те познае. Вземи стая в някой хан и само не посягай към униформата. Ако всичко мине добре, до две седмици ще се върна. Можеш да изтраеш толкова, нали, капитане?
Паран я зяпна.
— А какво ще стане, ако просто изляза и се представя на Дужек Едноръкия?
— Върховният маг Тайсхрен ще ти разкъса мозъка с търсещата истината магия, капитане. Теб те е докоснал Опонн, а от снощи Опонн е официален враг на империята. И когато Тайсхрен приключи с теб, ще те остави да умреш, което е за предпочитане пред лудостта, която ще те завладее, ако те остави жив. Тази милост поне ще ти окаже. — Татърсейл предусети мислите му. — Дужек може да се опита да те защити, но в това отношение Тайсхрен стои над него по ранг. Ти си се превърнал в инструмент на Опонн, а за Дужек безопасността на войниците му е по-важна от удоволствието да разочарова Тайсхрен. Тъй че всъщност може изобщо да не те защити. Съжалявам, капитане, но жив ти си съвсем сам.
— Когато заминеш, също ще съм сам.
— Знам, но това няма да е завинаги. — Потърси погледа му и усети надигащото се в нея съчувствие. — Паран, не е чак толкова лошо. Въпреки цялото недоверие помежду ни, изпитвам към теб чувства, каквито не съм изпитвала към никой друг… поне от доста време. — Тя се усмихна тъжно. — Не знам как го приемаш, но все едно, доволна съм, че го казах.
Паран я изгледа продължително, след което каза:
— Добре, Татърсейл, ще направя каквото искаш. Хан? Имаш ли някакви тукашни пари?
— Ще се намерят лесно. — Раменете й се смъкнаха. — Съжалявам, но съм уморена. — Щом се обърна към спалнята, погледът й за последен път се спря на дрешника. Сред малката купчина дрехи видя и Драконовата колода. Щеше да е глупаво да не почете, предвид решението, което трябваше да вземе.
Паран заговори, много близо до нея.
— Татърсейл, много ли си уморена?
Усети как топлината на думите му подпали томителен огън в слабините й и погледът й се плъзна от Колодата и се спря на лицето му. Макар да не отвърна на въпроса, отговорът й беше ясен. Той хвана ръката й, изненадвайки я с така невинния си жест. Толкова млад, помисли си тя, а ето, че ме води в спалнята. Щеше да се разсмее, ако не беше толкова сладко.