Тъй или иначе, тя вече бе научила от този кратък разговор повече за имасците, отколкото можеше да се прочете в имперските хроники. Императорът беше знаел повече за тях, много повече, но да записва такова знание не беше в стила му. Това, че той е пробудил имасците, бе хипотеза, оспорвана от немалко учени. А ето, тя вече знаеше, че е вярно. Колко ли още тайни щеше да й разкрие този Т’лан Имасс в небрежен разговор?
— Туул — каза тя, — виждал ли си някога императора лично?
— Аз бях пробуден преди Галад Кетан и след Онак Шенобок, и като всички Т’лан Имасс коленичих пред императора, а той седеше на Първия трон.
— Императорът сам ли беше? — попита Лорн.
— Не. Придружаваше го Танцьора.
— Проклятие! — изсъска тя. Танцьора беше умрял заедно с императора. — Къде е този Първи трон, Туул?
Воинът помисли малко, след което отвърна:
— При смъртта на императора Логрос Т’лан Имасс събраха умове — рядко събитие, извършвано за последен път преди Преселението — и се получи свързване. Адюнкта, отговорът на твоя въпрос е в това свързване. Не мога да задоволя любопитството ти. Това се отнася за всички Логрос Т’лан Имасс и за всички Крон Т’лан Имасс.
— Кои са тези Крон?
— Те идат — отвърна Туул.
По челото на адюнктата изби пот. Легионите на Логрос, когато за първи път се бяха появили на сцената, наброяваха деветнадесет хиляди воини. Смяташе се, че сега са останали около четиринайсет хиляди, като повечето щети бяха претърпели извън границите на империята, в тази тяхна последна Джагътска война. Нима щяха да дойдат още деветнайсет хиляди? Какво бе отприщил императорът?
— Туул — бавно попита тя; почти съжаляваше, че не може да устои на изкушението. — Какво означава идването на тези Крон?
— Наближава годината на Тристотното хилядолетие — отвърна воинът.
— И какво става тогава?
— Адюнкта, преселението свършва.
Великият гарван, наречен Старата, бе яхнал високите ветрове над равнината Риви. Хоризонтът на север приличаше на тънка зелена извита ивица, която ставаше все по-плътна с всеки час от полета. Умора бе натежала на крилете й, но небесният дъх беше силен. Нещо повече, нищо не можеше да сломи убедеността й, че в този свят настъпват промени, и тя неуморно извличаше от огромните си резерви магическа сила.
Ако изобщо някога бе съществувало такова страховито събиране на огромни сили, то беше сега и тук. Боговете се спускаха на смъртната земя, за да се сразят, изваяния се творяха от плът и кости и кръвта на чародейството вече кипеше, усилена от неизбежния тласък. Старата никога не се беше чувствала толкова жива.
Бяха се разбудили сили. И на онази, към която сега летеше Старата, за да се отзове на призива, тя беше безсилна да откаже. Лорд Аномандър Рейк не беше единственият й господар, а за нея това само правеше нещата още по-интересни. Колкото до личните й амбиции, смяташе да ги затаи за себе си. Засега поне знанието носеше сила.
А ако имаше някаква тайна, по-примамлива от всяка, която тя можеше да копнее да разгадае, това бе тайната, загърнала воина получовек Каладън Бруд. Предчувствието изпълни крилете на Старата с нова сила.
Лесът на Черния пес бавно разстилаше зеления си плащ на север.
10.
Каллор каза:
— Вървял съм по тази земя още когато Т’лан Имасс са били невръстни дечица. Командвал съм армии с чет от по сто хиляди души. Жарта на гнева си съм пръскал по цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това?
— Да — каза Каладън Бруд. — Изобщо не се учиш.
Хан „Вимкарос“ се намираше малко след площада Елтросан в Опаловия квартал на Пейл. Това поне Ток го знаеше от скитанията си из града. Но живота си беше готов да заложи, че в този хан не е отседнал никой, когото да познава. И все пак указанията за тази загадъчна среща бяха изрични.
Той предпазливо приближи красивата сграда. Не забеляза нищо подозрително. Площадът беше пълен с обичайните благородници и търговци; малазански стражи почти не се мяркаха. Чистката на знатното съсловие беше загърнала Пейл с атмосферата на потискаща тишина, надвиснала над хората като невидим хомот.
Последните няколко дни Ток беше изкарал повече сам — пиянстваше с приятелите си войници, когато беше в по-добро настроение. Но това като че ли се случваше рядко напоследък. След като адюнктата си замина, а за Татърсейл съобщиха, че е изчезнала, Дужек и Тайсхрен се бяха отдали на личните си, взаимно изключващи се отговорности. Върховният юмрук бързаше да възстанови Пейл, както и да изгради новосформираната си Пета армия, докато Върховният маг издирваше Татърсейл, явно без успех до този момент.