Ток подозираше, че мирът между двамата мъже няма да продължи дълго. След онази вечеря той се държеше встрани от всякакви официални събирания: предпочиташе да се храни с приятелите си, вместо да пирува с офицери — привилегия, която му се полагаше като Нокът с офицерски ранг. Колкото по-малко се набиваше на очи, толкова по-добре.
Влезе в хана и спря. Пред него се откри двор с пътеки, обикалящи из китна градина. Явно ханът бе преживял обсадата непокътнат. Централната алея водеше право към един широк тезгях, зад който стоеше стар мъж и ядеше грозде. Малцината гости се разхождаха по страничните алеи между красивите декоративни растения и си говореха.
В съобщението се настояваше да се яви облечен в местно облекло, за да не привлича внимание. Той тръгна към тезгяха.
Старецът спря да мляска и кимна.
— На вашите услуги, милостиви господине — каза той и изтри ръцете си.
— На мое име е запазена маса — каза Ток. — Аз съм Рендър Кан.
Старецът погледна една восъчна плочка, после вдигна глава и се усмихна.
— Да. Заповядайте.
След малко Ток вече седеше на една маса на тераса с изглед към градинския двор. Единствената му компания беше кана студено вино от Салтоан, пристигнало едновременно с него, и сега той отпиваше от един бокал и здравото му око оглеждаше хората в градината.
Дойде слуга, поклони се и каза:
— Почитаеми господине. Поръчано ми е да ви предам следното съобщение: скоро при вас ще дойде един, който не е стигнал дъното, но не го е съзнавал. Вече го знае.
Ток се намръщи.
— Това ли е съобщението?
— Това.
— Неговите думи?
— И вашите, сър. — Слугата пак се поклони и си тръгна.
Ток се намръщи още повече, наведе се над масата и мускулите му се стегнаха. Обърна се към входа на терасата и тъкмо в този момент влезе капитан Паран. Беше облечен като местен дребен благородник, без оръжие, и изглеждаше съвсем здрав. Ток се надигна ухилен от стола си.
— Не си прекалено изненадан, надявам се — каза Паран. Седнаха на масата и капитанът си наля вино. — Съобщението подготви ли те?
— Слабо — отвърна Ток. — Не съм сигурен как трябва да те приема, капитане. Това по заповед на адюнктата ли е?
— Тя вярва, че съм умрял — каза Паран и челото му се сбърчи. — И наистина бях, за известно време. Кажи ми, Ток, с Нокът ли говоря, или с войник от Втора?
Ток присви очи.
— Труден въпрос.
— Така ли? — Паран го изгледа напрегнато.
Ток се поколеба, след което отново се усмихна широко.
— Кълна се в Дъха на Гуглата, не, не е, разбира се! Е, капитане, добре дошъл в разформированата Втора.
Паран се засмя, явно успокоен.
— Кажи сега: каква е тази история с това, че си бил умрял, но не си, капитане?
Смехът на Паран секна. Той отпи глътка вино, преглътна и изсумтя:
— Опит за убийство. Трябваше да умра, ако не бяха Малът и Татърсейл.
— Какво? Лечителят на Уискиджак и магьосницата?
Паран кимна.
— Доскоро се възстановявах у Татърсейл. Указанията на Уискиджак са да пазя засега съществуването си в тайна. Ток… — той се наведе над масата, — какво знаеш за плановете на адюнктата?
Ток се загледа към градината. Татърсейл беше знаела… беше успяла да го скрие от всички на вечерята. Забележително.
— Сега — промълви той — задаваш въпрос на един Нокът.
— Да.
— Къде е Татърсейл? — Ток погледна капитана в очите.
— Ами… Тя пътува… към Даруджистан. Знае, че един Т’лан Имасс придружава адюнктата, и е убедена, че планът на Лорн включва убийството на Уискиджак и взвода му. Аз не съм съгласен с нея. Ролята ми в тази мисия беше да държа под око един член на взвода на сержанта и това лице беше единственото, което трябваше да умре. Тя ми възложи тази задача след три години служба при нея — това е награда и не мога да повярвам, че би ми я отнела. Това е всичко, което знам. Можеш ли да ми помогнеш, Ток?
— Мисията на адюнктата — заговори Ток, след като издиша тежко, — доколкото съм в течение, включва повече от убийството на Сори. Т’лан Имасс е с нея заради още нещо. Капитане — продължи той, — дните на Мостоваците са преброени. Сред хората на Дужек името на Уискиджак е почти свято. Има нещо, в което не можах да убедя адюнктата — всъщност тя, изглежда, смята обратното — но ако сержантът и Мостоваците бъдат премахнати, тази армия няма да бъде върната отново в строя, тя ще се разбунтува. И империята Малазан ще се окаже срещу Върховен юмрук Дужек, без нито един командир, който да може да се сравни с него. Дженабакъзката кампания ще се провали, а гражданската война като нищо може да се развихри в самото сърце на империята.