— Тогава какво стана с Лабиринта ми?
Белурдан изсумтя ядосано.
— Онзи Т’лан Имасс, дето придружава адюнктата, е създал около тях мъртво пространство. Магията ни се поглъща от древните сили на воина. Ефектът е натрупващ се. Ако отвориш Лабиринта си докрай, ще бъдеш погълната изцяло, Татърсейл. — Теломецът пристъпи към нея. — Върховният маг ми заповяда да те арестувам и да те върна при него.
— А ако окажа съпротива?
Белурдан отвърна с тон, пълен със съжаление:
— Тогава ще трябва да те убия.
— Разбирам. — Татърсейл помисли. Светът й вече сякаш се беше затворил, всичките й спомени бяха станали несвързани и безсмислени. Сърцето й биеше като барабан в гърдите. Всичко, което бе станало от миналото й, и единственото й истинско усещане за изживяното бе съжаление — неопределено, но смазващо съжаление. Тя вдигна глава към теломеца и го погледна с жал в очите. — Къде са тогава онзи Т’лан и адюнктата?
— На около осем часа на изток. Имасецът дори не е разбрал за нас. Времето за разговор свърши, Татърсейл. Ще дойдеш ли с мен?
— Не мислех, че си способен да измениш на един стар приятел — каза му тя с пресъхнала уста.
Белурдан разпери още по-широко ръце и каза с болка:
— Никога не бих ти изменил, Татърсейл. Върховният маг заповядва и на двама ни. Каква измяна е това?
— Нямам предвид това — бързо отвърна Татърсейл. — Веднъж те попитах дали бихме могли някога да си поговорим по-дълго. Помниш ли? Ти каза „да“, Белурдан. Но ето, че сега ми казваш, че разговорът е свършил. Не съм си представяла, че толкова малко ще държиш на думата си.
На гаснещата светлина беше невъзможно да се види лицето на теломеца, но болката в гласа му бе ясно доловима.
— Съжалявам, Татърсейл. Права си. Дадох ти дума, че ще поговорим. Не можем ли да го направим, докато се връщаме към Пейл?
— Не — отсече Татърсейл. — Искам сега.
Белурдан сведе глава.
— Добре.
Татърсейл надви напрежението, стегнало раменете и врата й.
— Имам няколко въпроса. Първо, Тайсхрен те прати в Дженабарис, нали? Да му проучиш някакви свитъци?
— Да.
— Може ли да попитам какви бяха тези свитъци?
— Толкова важно ли е да го знаеш точно сега, Татърсейл?
— Важно е. Истината ще ми помогне да реша дали да тръгна с теб, или да умра тук.
Белурдан се поколеба само за миг.
— Е, добре. Сред архивите, събирани от градските магове — всички бяха екзекутирани, както знаеш — намерихме няколко преписани откъса от „Безумството на Готос“, древен джагътски том…
— Зная за него — прекъсна го Татърсейл. — Продължавай.
— Аз съм теломец и в жилите ми тече и джагътска кръв, въпреки че самият Готос би го отрекъл. Върховният маг ми повери преглеждането на тези ръкописи. Трябваше да издиря сведения, свързани с погребването на Джагътския тиран, погребване, което всъщност е било затвор.
— Чакай — каза Татърсейл и поклати глава. — Джагътите не са имали управление. Какъв е този тиран?
— Един, чиято кръв била отровена от амбицията да властва. Джагътският тиран поробил земята наоколо — всички живи същества — за близо три хиляди години. Имасс се опитали да премахнат тиранията му, но не успели. Останало на другите джагъти да се заемат със свалянето и затварянето на тирана — защото това същество било омразно и за тях, както и за Имасс.
Сърцето на Татърсейл заблъска като чук в гърдите й.
— Белурдан. — Наложи се с мъка да измъкне думите от себе си. — Къде е бил погребан този тиран?
— Стигнах до извода, че гробницата се намира южно оттук, в хълмовете Джадроуби, право на изток от Даруджистан.
— О, Кралице на сънищата! Белурдан, разбираш ли какво си направил?
— Направих това, което ми заповяда нашият Върховен маг.
— И точно затова Т’лан Имасс е с адюнктата.
— Не разбирам за какво говориш, Татърсейл.
— Проклятие, безмозъчен вол такъв! — изхриптя тя. — Те се канят да освободят тирана! Мечът на Лорн — отатаралският меч…
— Не! — изломоти Белурдан. — Не биха направили такова нещо. По-скоро се стремят да попречат на някого да го освободи. Да, това е по-вероятно. Това ще да е истината. Е, Татърсейл, разговорът свърши.
— Не мога да се върна — каза магьосницата. — Трябва да продължа. Моля те, не ме спирай.
— Трябва да се върнем в Пейл — упорито настоя Белурдан. — Задоволих желанието ти. Позволи ми сега да те върна, за да мога да продължа да търся подходящо място за погребението на Найтчил.
В ума на Татърсейл не беше останал никакъв избор, но все пак някакъв изход трябваше да съществува. Разговорът й беше спечелил време, за да се възстанови след мъките от пътуването през Лабиринта. Думите на Белурдан се върнаха в мисълта й: ако сега посегнеше към своя Тирски лабиринт, щеше да бъде погълната. Щеше да бъде изпепелена от противодействащото влияние на Т’лан Имасс. Очите й се спряха на чувала до теломеца и забелязаха смътното излъчване на магия. Заклинание. „Собственото ми заклинание.“ Сега си спомни: жест на състрадание, заклинание за… съхранение. „Това ли е изходът ми? Кълна се в Дъха на Гуглата, възможно ли е изобщо?“ Спомни си за Хеърлок, за неговото прехвърляне от умиращото тяло в един безжизнен… съсъд. „Шеденул, имай милост към нас…“