Магьосницата отстъпи крачка назад и отвори Лабиринта си. Виещата Тирска магия лумна около нея. Видя как Белурдан залитна назад. Изкрещя нещо, но тя не можа да го чуе. После той се хвърли към нея.
Тя съжали теломеца за фаталния му кураж и огънят зачерни света още докато разтваряше ръце да го прегърне.
Лорн пристъпи до Туул. Т’лан Имасс се беше обърнал на запад и напрежението, излъчващо се от него, беше почти видимо.
— Какво става? — попита тя, загледана към белия огнен фонтан, издигащ се над хоризонта. — Никога не съм виждала такова нещо.
— И аз — отвърна Туул. — Но е в границите на преградата, която издигнах около нас.
— Но това е невъзможно — отсече адюнктата.
— Да, невъзможно е да продължи толкова дълго. Източникът му трябваше да бъде погълнат почти мигновено. Но ето, че… — Т’лан Имасс млъкна.
Не беше и необходимо Туул да довършва фразата си. Огненият стълб продължаваше да бушува в нощното небе вече цял час. Звездите плуваха в мастиления мрак около него — вълшебен, шеметен вихър, извиращ сякаш от бездънен кладенец. Вятърът носеше миризма, от която на Лорн й прилоша.
— Можеш ли да познаеш Лабиринта, Туул?
— Лабиринти, адюнкта. Телланн, Тир, Денъл, Д’рисс, Теннес, Теломен Тоблакай, Старвалд Демелайн…
— Старвалд Демелайн? Какво, в името на Гуглата, е пък това?
— Древен.
— Мислех, че има само три Древни лабиринта. Това не е от тях.
— Три? Не, има много, адюнкта. И всички са породени от един, Старвалд Демелайн.
Лорн се загърна още по-плътно в наметалото си, без да откъсва очи от огнения стълб.
— Кой би могъл да постигне толкова силна магия?
— Имаше един… някога. Не са му останали поклонници, затова и него го няма вече. Нямам отговор на въпроса ти, адюнкта. — Имасецът се олюля, когато страховитият стълб разцъфна като огнено цвете и угасна. До ушите им стигна далечен тътен.
— Свърши — прошепна Лорн.
— Унищожен е — каза Туул. — Странно, източникът най-сетне бе унищожен. Но и нещо ново се роди. Усещам го. Ново присъствие.
Лорн опипа дръжката на меча си.
— Какво?
Туул сви рамене.
— Нещо ново. Бяга.
Беше ли това повод за тревога? Лорн се намръщи и се обърна към Т’лан Имасс, но той вече се връщаше към малкия им бивак. Адюнктата погледна отново към хоризонта на запад. Имаше някакъв облак, затулил звездите. Тя потръпна.
Време беше за сън. Имасецът щеше да остане да пази, тъй че нямаше защо да се притеснява от неканени гости. Денят бе изнурителен и тя бе изразходвала запасите си от вода; изпитваше слабост — необичайно за нея усещане. Лицето й помръкна още повече, когато тръгна към бивака. Туул, застанал неподвижен до пламъците, и напомни за появата си преди два дни. Огнените пламъци, затанцували по костения му шлем, отново отключиха в ума й нещо първично, а с него се върна и един дълбок и необясним страх от тъмнината. Тя пристъпи до имасеца.
— Огънят е живот — прошепна Лорн: фраза, сякаш изникнала от дълбините на инстинкта й.
Туул кимна.
— Животът е огън. С тези думи бе родена Първата империя. Империята на Имасс, империята на човечността. — Воинът се обърна към адюнктата. — Справи се добре, детето ми.
Сивата плащаница на пушека бе надвиснала неподвижно над Гората на Черния пес и на десетина левги на север от нея, когато Старата уморено се спусна към армията, вдигнала стан сред равнината Риви.
Палатките се изпъваха в прави редици, като спици от укрепения център, където се издигаше голям павилион, разлюлян от утринния вятър. Великият гарван се спусна точно към този център. В източния край на лагера се вееха знамената на Катлинския кон, зелени и сребристи, отличаващи наемническия контингент на главната армия на Каладън Бруд. Но много по-голяма част от струпаната тук войска бяха Тайст Андий — воините на Аномандър Рейк, обитателите на града на Лунния къс — високите им, загърнати в черно фигури се движеха като сенки между палатките.
Изровени в пръстта коловози водеха на север към леса: обози с продоволствие към окопите, държани преди от малазанците, но очертаващи сега предните линии на Бруд. Теглени от риви коли се тътреха в безкраен поток от продоволствие, фургони, натоварени с мъртви и ранени, се стичаха в мрачни притоци към лагера.