Сви криле и се спусна надолу. Въздухът около нея засвири. Ореол от защитна магия я обкръжи и я затвори в смътното си кълбо тъкмо когато малката фигурка долу спря и погледна към небето. Старата смътно дочу налудничавия смях, който изригна високо към нея, а после куклата махна с ръка.
Силата, която я погълна, беше огромна, много над всичко, което бе очаквала. Защитата устоя, но стихията се стовари като юмруци по нея от всички страни. Тя изпищя от болка, завъртя се и започна да пропада. Трябваше да впрегне цялата си сила и воля, за да разпери пребитите си криле и да улови издигащото се нагоре въздушно течение. Погледна надолу и разбра, че куклата се е върнала в Лабиринта си, защото не се виждаше нищо магическо.
— М-да — въздъхна Старата. — Колко скъпо нещо е знанието! Древен Лабиринт, не ще и дума, най-древният от всички. Кой ли си играе с Хаоса? Не знаем. Но всичко се събира, събира се тук. — Намери друг поток, свърна по вятъра и продължи на юг. Ето това бе нещо, което Аномандър Рейк трябваше да узнае, нищо, че Каладън Бруд й бе наредил да държи в почти пълно неведение господаря на Тайст Андий. Рейк бе много по-добър, отколкото му го признаваше Бруд. — В разрухата например. — Старата се изсмя. — И в смъртта. Бива го за смърт.
Тя набра скорост и така и не забеляза мъртвешкото петно на земята долу, нито жената, застанала в центъра му. Все едно, магията там бездруго не беше кой знае каква.
Адюнкта Лорн клечеше до походното си одеяло и оглеждаше нощното небе.
— Туул, всичко това беше ли свързано с онова, на което станахме свидетели преди две нощи?
Т’лан Имасс поклати глава.
— Не мисля, адюнкта. Между другото, сегашното ме безпокои повече. Магьосничество е и преградата, която поставих около нас, изобщо не го спира.
— Как? — тихо попита тя.
— Има само една възможност, адюнкта. Древен, изгубен преди векове Лабиринт се е върнал при нас. Който и да е владетелят му, длъжни сме да приемем, че ни следи, и то преднамерено.
Лорн се надигна уморено, разкърши схванатия си гръб и прешлените й изпукаха.
— Миризмата му като на Сенкотрон ли е?
— Не.
— Тогава не приемам, че ни следи, Туул. — И се обърна към одеялото си.
Туул мълчаливо я загледа как си приготвя постелята.
— Адюнкта — заговори той по едно време, — този ловец, изглежда, е способен да прониква през защитите ми и така може да отвори портала на Лабиринта си точно зад нас, след като ни намери.
— Не се боя от магия — измърмори Лорн. — Остави ме да поспя.
Т’лан Имасс замълча, но продължи да гледа жената. Нощните часове се нижеха. Туул леко помръдна едва когато зората освети хоризонта на изток, след което отново се вцепени.
Лорн простена насън, обърна се по гръб и слънчевата светлина докосна лицето й. Тя отвори очи, примигна и замръзна. Бавно надигна глава и видя застаналия над нея Т’лан Имасс. А само на половин педя от гърлото й се полюшваше върхът на кремъчния меч на воина.
— Успехът — заговори Туул — изисква дисциплина, адюнкта. Предната нощ станахме свидетели на проява на Древна магия, избрала за свои жертви гарвани. Гарваните, адюнкта, не летят нощем. Може би си мислиш, че съчетанието на моите дарби с твоите ни осигурява безопасност. Но такава гаранция няма, адюнкта. — Т’лан Имасс прибра оръжието си и се отдръпна.
Лорн вдиша треперливо.
— Грешка — промълви тя, спря да се окашля и продължи: — Признавам, Туул. Благодаря, че ме предупреди да не прекалявам със самоувереността. — Надигна се. — Кажи ми, не ти ли се струва странно, че в тази уж пуста равнина на ривите се вихри такава дейност?
— Струпване — отвърна Туул. — Силата винаги привлича сила. Тази мисъл никак не е сложна, но ни убягваше на нас, имасците. — Древният воин извърна глава към адюнктата. — Убягва и на потомците ни. Джагътите добре разбираха опасността. Затова се отбягваха един-друг, живееха си сами и оставиха след себе си една рухнала в прах цивилизация. Форкрул Ассаил също я разбираха, макар да избраха друг път. Но странното, адюнкта, е, че от тези три народа-основатели тъкмо наследеното невежество на Имасс надживя вековете.
Лорн го зяпна.
— Това опит за шега ли беше, Туул?
Т’лан Имасс намести шлема си.
— Зависи от настроението, адюнкта.
Тя се изправи и тръгна да нагледа конете.
— С всеки ден ставаш все по-странен, Туул — промълви Лорн по-скоро на себе си, отколкото на имасеца. Спомни си първото, което бе видяла, щом отвори очи — проклетото същество и меча му. Колко дълго беше стоял така? Цяла нощ?
Адюнктата опипа внимателно рамото си. Оздравяваше бързо. Може би раната не беше чак толкова тежка, колкото си бе помислила отначало.