Докато оседлаваше коня си, хвърли поглед към Туул. Воинът стоеше неподвижно и я гледаше. Що за мисли можеха да занимават същество, живяло триста хиляди години? А дали имасците изобщо живееха? Преди да срещне Туул, беше мислила за тях общо взето като за немрящи, следователно без душа, просто плът, одухотворена от някаква външна сила. Но вече не беше толкова сигурна.
— Кажи ми, Туул, какво господства в мислите ти?
Имасецът сви рамене.
— Мисля за безсмислието, адюнкта.
— Всички ли имасци мислят за безсмислието?
— Не. Малцина мислят изобщо.
— Защо така?
Имасецът килна глава на една страна и я изгледа.
— Защото, адюнкта, е безсмислено.
— Да тръгваме, Туул. Губим време.
— Да, адюнкта.
Тя се качи на седлото, зачудена какво ли искаше да каже имасецът.
Четвърта книга
Убийците
11.
— Поредната нощ и поредният сън — простена Круппе. — И нищичко за компания освен едно жалко огънче. — Протегна ръце над мигащите пламъци на огъня, запален от някой Древен бог. Дарът изглеждаше странен, но той долови в него някакъв смисъл. — Ала Круппе ще разбере неговото значение, нали? Защото рядко е и нежелано това обезсърчение.
Пейзажът беше пуст; нямаше ниви, и помен нямаше наоколо от обитатели. Той приклекна до самотния огън сред пустошта и въздухът го лъхна с ледения дъх на гнило. Хоризонтът на североизток сияеше в смътно зелено, макар да нямаше луна, която да засенчи блясъка на звездите. Круппе никога не беше виждал такава сияйна зеленина, но някакъв образ все пак се оформи в ума му.
— Смущаващо, наистина, казва Круппе. Все пак дали сегашните му видения нарочно са пратени в съня му? Круппе не знае и би се върнал тутакси в топлото си легълце, ако зависеше от него.
Взря се в покритата с лишеи и мъх земя наоколо и в раждащите се из нея странно ярки цветове. Беше слушал разкази за равнината на Червения шпил, земята далече на север, отвъд платото Ледерон. Така ли изглеждаше тундрата? Винаги си беше представял един пуст, лишен от цветове свят.
— Вгледай се все пак в тези звезди горе, Круппе. Виж как блестят, млади и жизнени, не, искрят, сякаш се надсмиват над оня, що ги съзерцава. А земята отдолу в туй време руменее от срам, с червени, оранжеви и сини петна.
От запад го догони глух тътен и Круппе се надигна. В далечината се движеше огромно стадо зверове с кафява козина. Парата на дъха им се сбираше на сребърни валма над и зад тичащите животни, завиващи насам-натам, но все на разстояние. Той ги гледа дълго. Когато се приближиха, видя червените ивици по козината им и рогата им, поклащащи се заканително. Земята се тресеше под копитата им.
— Такъв ли е животът в тоя свят, диви се Круппе? Дали пък не се е върнал той в самото начало на нещата?
— Така е — рече един дълбок глас зад него.
Круппе се обърна.
— А, дошъл си да се стоплиш на огъня ми, разбира се. — Видя пред себе си тантуреста фигура, увита в кожи от елен или от някое подобно животно. От плоския череп на главата на мъжа се протягаха рога, сиви и покрити с мъхеста кожа. Круппе се поклони. — Виждате пред себе си Круппе, от Даруджистан.
— Аз съм Пран Чоул от клана на Каниг Тол, от Крон Тал. — Пран се приближи и клекна до огъня. — И освен това аз съм Бялата лисица, Круппе, мъдър съм като леда. — Погледна Круппе и се усмихна.
Лицето на Пран беше широко, скулите се открояваха под гладката златиста кожа. Очите му едва се виждаха под тежките клепачи, но това, което впечатли Круппе в тях, беше смайващият им цвят на кехлибар. Пран протегна дългите си меки ръце над огъня.