— Огънят е живот, а животът е огън. Леденият век свършва, Круппе. Дълго живяхме тук, гонехме големите стада и се сбирахме на рат с Джагът в земите на юг, раждахме се и умирахме с притока и оттока на замръзнали реки.
— Е, значи Круппе е отишъл много далече.
— До самото начало и до самия край. Моят вид отстъпи на твоя вид, Круппе, макар че войните не секват. Това, което ще ви дадем, е избавлението от тези войни. Гаснат джагътите, оттеглят се в запретени места. Форкрул Ассаил са изчезнали, макар никога да не ни се е налагало да воюваме с тях. А и К’Чаин Че’Малле вече ги няма — ледът им проговори със словата на смъртта. — Погледът на Пран се насочи към огъня. — Нашият лов причини гибелта на големите стада, Круппе. Изтласкани сме на юг, а това не бива. Ние сме Т’лан, но скоро иде Сбирането и ще бъде огласен Ритуалът на Имасс и Избора на Хвърлячите на кости, и плът ще се къса от плът, и ще бъде разкъсано самото време. Със Сбирането ще се родят Т’лан Имасс и Първата империя.
— Че какво ли търси пък той тука, чуди се Круппе и се мае?
Пран Чоул сви рамене.
— Аз дойдох, защото бях призован. От кого — не знам. Може би и с теб е същото.
— Но Круппе сънува. Това е сънят на Круппе.
— Тогаз за мен висока е честта. — Пран се изправи. — Иде някой от твоето време. Навярно този някой притежава отговорите, които търсим.
Круппе проследи погледа на Пран на юг. И вдигна вежда.
— Стига да не греши, Круппе май разпознава в нея риви.
Жената, която се приближи, беше на средна възраст и непразна. Смуглото й кръгло лице имаше черти, подобни на Пран Чоул, макар и не толкова ясно изразени. Страх се излъчваше от очите й, но и някаква мрачна решимост. Тя спря до огъня и изгледа двамата мъже, но вниманието й бе привлечено повече от Пран Чоул.
— Т’лан — заговори му тя, — Лабиринтът Телланн на Имасс от нашето време роди дете в притока на магии. Душата му се скита изгубена. Плътта му е ненавистна. Нужно е прехвърляне. — Жената се обърна към Круппе, разтвори широкия си груб халат и му показа издутия си корем. Голата изпъната кожа наскоро беше нашарена с татуировка с образа на бяла лисица. — Древният бог отново е тръгнал по света, събуден от кръв, пролята върху свят камък. К’рул дойде, за да отвърне на нуждата на детето и да ни помогне в издирването ни. Той ти се извинява, Круппе, че използва света на твоя сън, но тук никой от по-младите богове не би могъл да се намеси. Незнайно как, но ти си направил душата си неподвластна на влиянието им.
— Отплата за цинизма — отвърна с поклон Круппе.
Жената се усмихна.
— Разбирам — каза Пран Чоул. — Искаш да направиш от това дете, родено от силите на Имасс, соултейкън.
— Да. Друго решение няма, Т’лан. Трябва да се създаде превъплъщенец — това, което ни е известно като соултейкън.
Круппе се окашля.
— Ще го прощавате Круппе, но да не би тук да липсва някой, който жизнено е важен в тия планове?
— През два свята гази тя — каза жената. — Сега К’рул я насочва към твоя. Още е изплашена. На теб, Круппе, се полага да я приемеш с „добре дошла“.
Круппе оправи ръкавите на опърпаното си, протрито палто.
— Че то едва ли ще е толкоз трудно, Круппе си има чарове.
— Може би — отвърна намръщено жената. — Ала плътта й е ненавистна. Предупреден си.
Круппе кимна вежливо.
— В коя посока ще е най-добре?
Пран Чоул се изсмя.
— Аз бих предложила на юг — каза жената.
Той сви рамене, поклони се вежливо на двамата и закрачи на юг. След няколко минути погледна през рамо, но от огъня нямаше и помен. Беше сам в ледената нощ.
Над хоризонта на изток се появи пълна луна и окъпа земята със сребриста светлина. Тундрата се простираше напред, докъдето стигаше поглед, плоска и безлика. После той примижа. Нещо се беше появило току-що, все още далече, крачеше насам сякаш с огромно усилие. Видя го как падна веднъж, после отново се изправи. Въпреки сребристото сияние фигурата изглеждаше черна.
Круппе продължи напред — и се закова на място, когато стигна на трийсет стъпки. Риви се беше оказала права. Круппе извади копринената кърпа от ръкава си и изтри потта, избила на челото му. Виждаше се, че фигурата е принадлежала някога на жена, висока и с дълга черна коса. Но си личеше също така, че жената е умряла отдавна. Плътта й се беше свила и бе добила цвета на тъмно дърво. А може би най-ужасното във външността й бяха крайниците й, грубо пришити към тялото.
— М-да — прошепна си Круппе. — Тая жена е била разкъсана.
Главата на жената тромаво се надигна и лишените от взор очи се приковаха в Круппе. Тя спря и устата й се отвори, но от нея не излязоха думи.