Круппе изсумтя.
— Като му гледа човек родителите, тя май наистина ще е изключителна. — Хрумна му нещо и той се намръщи. — К’рул, какво би ми казал за първото чедо на риви?
— Такова не е имало, Круппе. Жената риви бе подготвена по начин, непознат за никой мъж. — Изсмя се късо. — Дори за мен. — Вдигна глава нагоре. — Тази магия е на луната, Круппе.
Продължиха да гледат мъките на родилката. За Круппе сякаш минаха повече часове на нощен мрак, отколкото можеше да има обикновена нощ. Луната си стоеше точно отгоре, сякаш си беше избрала тази позиция по своя угода — или, премисли той, сякаш стоеше като страж над тях.
После в замрелия въздух се чу тих вик и жената риви вдигна в ръцете си дете със сребриста козина.
Пред очите на смаяния Круппе блестящата козинка по телцето опада. Риви долепи устата си до коремчето на детето и челюстите й завързаха останалото от пъпната връв.
Пран Чоул се надигна, пристъпи и застана до Круппе и Древния бог. Изглеждаше безкрайно изтощен.
— Детето изсмука всичките ми сили, не можах да го удържа — промълви той.
Риви приклекна да си почине сред раждането и очите на Круппе се ококориха. Коремът на жената беше гладък, а от татуировката с бялата лисица нямаше и следа.
— Тъжен съм — каза Пран, — че може би няма да мога да се върна след двайсет години, за да видя каква жена ще стане от това дете.
— Ще се върнеш — каза тихо К’рул. — Но не като Т’лан. Ще се върнеш като Хвърляч на кости на Т’лан Имасс.
— Кога? — изсъска Пран.
— След триста хиляди години, Пран Чоул от клана Каниг Тол.
Круппе сложи ръка на рамото на Пран и каза успокоително:
— Е, поне ще има нещо, за което да чакаш.
Т’лан го зяпна за миг, после отметна глава и се изсмя гръмогласно.
Часовете преди съня на Круппе бяха наситени със събития, като се почне със срещата му с Барук, позволила разкритието за Монетодържача, подчертано с умното, макар и леко драматично сваляне на восъчния отпечатък на монетата — хитринка, която странно защо се беше пообъркала.
Ала скоро след срещата, с капчиците втвърден восък по гърдите и ръкавите на палтото си, Круппе спря пред вратата на алхимика. Роалд го нямаше никакъв.
— Леле — въздъхна Круппе и изтри потта от челото си. — Защо трябва да му е познато на майстор Барук името на Крокъс? Ах ти, глупав Круппе! Ами чичо Мамът, разбира се. Мале, за малко всичко щеше да пропадне! — И той продължи по коридора към стълбите.
Силата на Опонн бе набъбнала. Нямаше да е зле да избягва такива контакти. Силата имаше навик да включва дарбите му; ето, че вече усещаше в главата си подтика да посегне към Драконовата колода.
Забърза надолу по стъпалата и по главния коридор към портала. Роалд тъкмо влизаше, натоварен с ежедневните продукти. Круппе забеляза, че дрехите на стареца са целите в прах.
— Драги ми Роалд, изглеждаш, сякаш току-що те е налетяла пясъчна буря! Трябва ли ти помощта на Круппе?
— Не — изпръхтя Роалд. — Благодаря, Круппе. Ще се оправя сам. Ще бъдеш ли така добър да затвориш вратата на излизане?
— Ама разбира се, драги Роалд! — Круппе го потупа по рамото и излезе на двора. Портите към улицата бяха оставени отворени и зад тях се вихреше прахоляк. — Да бе, ремонтът на улицата — измърмори Круппе.
Зад очите го мъчеше болка и яркото слънце отгоре ни най-малко не облекчаваше нещата. Беше стигнал до средата на двора, когато спря.
— Вратите! Круппе забрави да затвори вратите! — Обърна се рязко, тръгна обратно към вратите на входа на имението и въздъхна, когато те се затръшнаха и резето изщрака. Когато отново се обърна към портите на двора, някой вън на улицата изруга. Последва силен трясък, но последният звук не стигна до ума на Круппе.
С гръмката ругатня в главата му се беше завихрила магия. Той падна на колене, после рязко вдигна глава и широко отвори очи.
— Е, това — прошепна той — си беше чиста малазанска ругатня. Но защо тогаз знакът на дома Сянка пари като огън в черепа на Круппе? Какво ли пък е тръгнало сега по улиците на Даруджистан? — „Безкраен низ от възли…“ — Една загадка се реши, десет нови поникнат.
Болката беше минала. Круппе се надигна и отупа прахта от дрехите си.
— Добре, че тази злочестина не се случи пред очите на подозрителни същества, отбелязва с облекчение Круппе. И всичко — заради едно обещание, направено на един приятел на име Роалд. Умният стар приятел Роалд. Тоя път дъхът на Опонн бе добре дошъл, макар да не беше много приятен.
Отиде до портата и надникна към улицата. Беше се обърнала една кола, пълна с големи каменни плочи за уличната настилка. Двама мъже не спираха да се карат кой бил виновният. Круппе ги огледа внимателно. Говореха съвсем прилично на езика на Дару, но вслушаше ли се човек добре, щеше да долови лекия акцент — непривичен акцент.