— Леле, леле — каза си Круппе и се дръпна назад. Оправи палтото си, вдиша дълбоко, после отвори вратата и закрачи по улицата.
Дебелият дребен мъж с дългите, почти влачещи се по земята ръкави излезе от къщата и зави наляво. Като че ли бързаше.
Сержант Уискиджак изтри потта от челото си с нашарената си с белези ръка, присвил очи срещу ярката светлина.
— Това е той, сержанте — каза Сори до него.
— Сигурна ли си?
— Да.
Уискиджак изгледа човека, който бързо си пробиваше път през навалицата.
— Какво му е толкова важното?
— Признавам — отвърна Сори, — че не съм много сигурна за значението му. Но е съдбоносно важен, сержанте.
Уискиджак прехапа устна, после насочи отново вниманието си към картата, разгъната на дъното на колата и затисната в четирите ъгъла с по един камък.
— Кой живее в това имение?
— Барук — отвърна Сори. — Алхимик.
Той се намръщи. Откъде знаеше това?
— Искаш да кажеш, че онзи дебел дребосък е Барук?
— Не. Той работи за алхимика. Не като слуга. Шпионин може би. Уменията му включват крадене и притежава… талант.
— Прорицател ли е?
Странно защо, но Сори потрепери и лицето й пребледня. „Проклятие — помисли си сержантът, — какво, в името на всички богове, става с това момиче?“
— Така мисля — отвърна тя с разтреперан глас.
— Добре. Тогава го проследи.
Тя кимна — още трепереше — и се шмугна в тълпата.
Сержантът се облегна на колата и огледа кисело взвода си. Тротс размахваше кирката си като на бойно поле. Камъни хвърчаха навсякъде. Минувачите се снишаваха и ругаеха, щом се окажеше, че снишаването не върши работа. Хедж и Фидлър се бяха присвили до една ръчна количка и примижаваха всеки път, щом кирката на баргаста се стовареше върху уличното платно. Малът стоеше малко по-настрана и отпращаше минувачите на отсрещния тротоар. Вече не ревеше на хората, беше прегракнал след караницата с един старец с магаре, натоварено с кошове дърва за огрев. Дървата сега лежаха разпилени по улицата, а от стареца и магарето му нямаше и помен — добра преграда срещу коли и фургони.
Общо взето, заключи Уискиджак, всички бяха приели ролите си на разгорещени улични работници с лекота, която му се стори малко смущаваща.
Хедж и Фидлър бяха осигурили колата, натоварена с камъни, по-малко от час след среднощното им дебаркиране в градското пристанище на Крайезерна. Как точно го бяха постигнали, Уискиджак не смееше и да пита. Но идеално пасваше на плана им. Нещо все пак човъркаше ума му, но Уискиджак го потисна. Беше войник, а войникът изпълнява заповеди. Дойдеше ли моментът, на всяка пресечка по улиците на града щеше да се възцари хаос.
— Поставянето на мини няма да е лесно — беше изтъкнал Фидлър, — затуй ще е най-добре да го направим пред очите на всички. Уличен ремонт.
Уискиджак поклати глава. Точно според предсказанието на Фидлър, до този момент никой не ги беше разпитвал. Продължаваха да разкъртват улиците и да подменят старите камъни с морантски муниции в печена в огън глина. Нима всичко щеше да мине толкова лесно?
Мислите му се върнаха на Сори. „Едва ли.“ Бързия Бен и Калам най-сетне го бяха убедили, че тяхната половина от задачата ще е по-добре да се извърши без нея. Лепнала се беше за екипа му, очите й шареха неспокойно, но иначе не можеше да предложи кой знае каква помощ. Призна си, че изпитва известно облекчение от това, че я прати по дирята на дебелия.
Но какво беше привлякло едно седемнайсетгодишно момиче към света на войната? Това не можеше да го разбере — не можеше да подмине младостта й, не можеше да погледне зад нея, към хладнокръвния, смъртно опасен убиец зад тези мъртви очи. Колкото и да се мъчеше да убеди взвода си, че и тя е човек като всеки от тях, съмненията избуяваха с всеки въпрос за нея, на който не можеше да отговори. Почти нищо не знаеше за нея. Разкритието, че може да се справя с рибарска лодка, се беше появило сякаш отникъде. А тук в Даруджистан не можеше да се каже, че се държи като момиче, отраснало в рибарско селце. Притежаваше някаква естествена самоувереност, присъща по-скоро на по-висшите, образовани съсловия. Където и да се озовеше, се държеше все едно, че мястото й е точно там.
Нормално ли беше това за едно седемнайсетгодишно момиче? Не. По-скоро като че ли доказваше твърденията на Бързия Бен и това го глождеше. Как иначе да си обясниш леденокръвната жена, в която се бе превърнала при изтезанията на пленниците в Натилог? Можеше да я погледне и част от съзнанието му да си каже: „Млада, приятна за окото, а самоувереността я прави магнетична.“ Докато друга част на ума му млъкваше стъписана. Млада ли? Все едно че чуваше собствения си дрезгав горчив смях. О, не, не и това девойче. Тя беше стара. Бе вървяла под кървавочервената луна още в зората на времето. „Лицето й е лицето на всичко невъобразимо и тя те гледа в очите, Уискиджак, а ти така и няма да разбереш какво си мисли.“