Усещаше потта, стичаща се по лицето и врата му. Глупости. Част от съзнанието му потъна в собствения си ужас. Взимаше непознатото и го оформяше, в сляпото си отчаяние, в непонятен образ. „Отчаянието — напомни си той — винаги предполага посока, точка на съсредоточаване. Намери посоката и отчаянието ще си иде.“
Разбира се, не беше толкова лесно. Отчаянието, което изпитваше, нямаше форма. Не беше само Сори, не беше само тази безкрайна война, не беше дори предателството от страна на империята. Нямаше къде да потърси отговори, а се беше уморил да задава въпроси.
Когато бе погледнал Сори за пръв път, източникът на ужаса му бе в разкритието в какво се превръща самият той: убиец, лишен от угризения, брониран в хладното желязо на безчовечността, освободен от необходимостта да задава въпроси, да търси отговори, да оформи един смислен живот, като остров сред море от убийства.
В празните очи на това дете беше видял гърча на собствената си душа. Отражението беше безукорно, без никакви несъвършенства, които да оспорят истината за това, което вижда.
Потта, стичаща се по гърба му, бе гореща в сравнение с ледения мраз, който го беше обзел. Уискиджак вдигна разтрепераната си ръка и избърса чело. През следващите дни и нощи по негова заповед щяха да гинат хора. Мислил бе за това, докато довършваше внимателното планиране на операцията — мислил бе за успеха, измерен в съотношението на вражеските жертви спрямо собствените загуби. Градът, с неговите шумни тълпи, следващи непрестанно посоката на жизнените си съдби, малки или големи, страхливи или храбри — само едно игрално табло, а играта се играе заради облагата на други. Беше съставял плановете си все едно, че нищо не залагаше от себе си. Но все пак негови приятели можеха да умрат — ето, най-после ги беше нарекъл това, което всъщност бяха — и приятелите на други можеха да умрат, и синове, и дъщери, бащи и майки. Списъкът на съсипани човешки съдби изглеждаше безкраен. Уискиджак притисна гръб до колата и отчаяно огледа улицата. На един прозорец на втория етаж на имението видя някакъв мъж. Мъжът го гледаше, а дланите му бяха яркочервени.
Стъписан, сержантът извърна поглед. Захапа устната си отвътре, докато болката не го жегна и не закапа кръв. „Съсредоточи се — каза си. — Измъкни се от тази пропаст. Съсредоточи се или ще умреш. И не само ти, а целият ти взвод. Те се довериха на теб, че ще ги измъкнеш. Трябва непрекъснато да печелиш това доверие.“ Вдиша дълбоко, после се обърна настрана и изплю кръвта. И зяпна оцапаните с червено камъни.
— Ето — изсъска Уискиджак, — не е толкова трудно да я гледаш, нали?
Чу стъпки, вдигна глава и видя, че идват Хедж и Фидлър. И двамата изглеждаха угрижени.
— Добре ли си, серж? — тихо попита Фидлър. Зад двамата сапьори се приближи и Малът — гледаше внимателно побелялото, плувнало в пот лице на Уискиджак.
— Закъсняваме с графика — отвърна сержантът и се намръщи. — Колко остава?
Двамата мъже, с лица, оцапани от бялата улична прах и пот, се спогледаха и Хедж отвърна:
— Още три часа.
— Решихме да са седем мини — каза Фидлър. — Четири искромета, два подпалвача и едно проклятие.
— Това ще събори ли някоя от тези сгради? — попита Уискиджак.
Избягваше погледа на Малът.
— Естествено. Няма по-добър начин да блокираме пресечката. — Фидлър се ухили.
— Коя точно искаш да падне? — попита Хедж.
— Имението зад вас е на един алхимик.
— Да — отвърна Хедж. — Точно тази ще хвръкне идеално.
— Имате два часа и половина — каза Уискиджак. — След това сме на кръстовището за хълм Величие.
Малът пристъпи към него и попита:
— Пак ли главоболие?
Уискиджак стисна очи и кимна рязко.
Лечителят вдигна ръка, прекара я по лицето на сержанта и промълви:
— Само малко ще те поотпусне.
Сержантът изпъшка отчаяно.
— Това почва да остарява, Малът. Ти дори използваш едни и същи думи. — През мислите му протече хладна тръпка.
Лицето на Малът беше посърнало. Той свали ръката си.
— Когато имаме повече време, ще намерим източника, Уискиджак.
— Добре. — Сержантът се усмихна. — Когато имаме време.
— Дано Кал и Бързия да са добре — каза Малът, обърна се и загледа движението по улицата. — Ти ли прати Сори някъде?