— Да. Сами сме. Знаят къде да ни намерят, и тримата. — Погледна отново към прозореца на имението. Мъжът с червените длани все още беше там, макар че сега гледаше отсрещните покриви. Вдигна се облак прах и Уискиджак отново насочи вниманието си към картата на града: всички пресечки, както и казармите и хълм Величие, бяха очертани с червено. — Малът?
— Серж?
— Пак си ухапах бузата.
Лечителят пристъпи към него и отново вдигна ръка.
Крокъс Младата ръка крачеше на юг по алеята на Трала. Първите белези за приближаващия се празник Джедъроун вече се бяха появили. По просторите за пране над улицата висяха пъстроцветни знамена, рисувани цветя и парчета дървесна кора обрамчваха входовете, а на всяко кръстовище по стените бяха накачени крини със зърно.
Улиците бяха пълни с пришълци — пастири от Джадроуби, търговци от Риви, тъкачи от Катлин — многолюдна тълпа потни, шумни и възбудени хора. Животински миризми се смесваха с човешките и по-тесните улички бяха толкова задръстени, че изглеждаха почти непроходими, което на свой ред още повече усилваше наплива по главните улици.
В предишните години Крокъс се беше наслаждавал искрено на празненството — промъкваше се през гъстите среднощни тълпи и пълнеше джобовете си, изпразвайки тези на хората наоколо. По време на Празненството тревогите около настъплението на империята Малазан в далечния север за известно време изчезваха. Чичо му винаги се усмихваше на това и изтъкваше, че смяната на сезона придава на човешките усилия вярна перспектива.
— Хленченето и дребнавостта — казваше му той — на един мимолетен и късоглед вид като нашия, Крокъс, не могат с нищо да затъмнят Великия цикъл на живота.
Сега, на връщане към къщи, думите на Мамът се върнаха в ума му. Винаги беше гледал на чичо си като на мъдър, макар и доста непрактичен старец. С течение на времето обаче все повече усещаше, че наблюденията на Мамът го безпокоят.
Празнуването на Пролетния ритуал на Джедъроун не можеше да бъде извинение да се избегнат тежестите на реалността. Това не беше само едно безвредно, временно бягство: беше начин да се отлага вероятното, докато не стане неизбежно. Можем цяла година да си танцуваме по улиците, намръщи се той, до хиляда Велики цикъла, и със сигурността на идващите и отиващи си сезони империята Малазан пак ще влезе през портите ни. Ще сложат край на танца с острието на меча си — защото са практичен, дисциплиниран народ, нетърпящ безполезното хабене на енергия — мрачно късогледи.
Стигна до жилищната сграда, кимна на старицата с лулата на входа и влезе. Коридорът беше пуст, обичайната тумба деца явно си играеше по улиците и зад затворените врати се носеше успокоителната, приглушена домашна глъч. Изкачи се по скърцащите стълби на втория етаж.
Пред вратата на Мамът домашната любимка на учения, крилатата маймунка, подскачаше, драскаше и дърпаше отчаяно резето. Не обърна внимание на Крокъс, чак докато той не застана до нея и не я избута, и тогава изцвърча и закръжи около главата му.
— Пак досаждаш, а? — каза Крокъс на животинчето и махна с ръка да го разкара. Двете малки човекоподобни ръчички го стиснаха за косата. — Е, добре, Моби — отстъпи той и отвори вратата.
Мамът правеше билков чай. Без да се обръща, попита:
— Чай искаш ли, Крокъс? Колкото до това малко чудовище, което вероятно е яхнало главата ти, кажи му, моля те, че за днес ми е писнало от него.
Моби изсумтя възмутено, прелетя до писалището на учения и тупна по коремче отгоре, като пръсна листове хартия по пода, и изцвърча весело.
Мамът въздъхна и се обърна с подноса в ръце. Воднистите му очи се втренчиха в Крокъс.
— Изглеждаш уморен, момко.
Крокъс се тръшна на по-малко опърпания от двата стола в стаята.
— Да. Уморен и в мрачно настроение.
— Моят чай прави обичайните чудеса — каза с усмивка Мамът.
Крокъс изпръхтя, без да вдига очи.
— Може би. А може би не.
Мамът постави подноса на масичката между двата стола, седна и изпъшка.
— Както знаеш, имам малко скрупули, свързани с избраната от теб професия, Крокъс, тъй като поставям под въпрос всякакви права, включително правото на собственост. Дори привилегиите изискват отговорност, както съм се уморил да твърдя, а привилегията на собствеността изисква собственикът да бъде отговорен за това, което твърди, че притежава. Единственото ми притеснение, разбира се, е от рисковете, които се налага да поемаш. — Мамът се наведе над масичката и наля чай. — Момко, един крадец трябва да е сигурен в едно нещо — в своята съсредоточеност. Разсейванията са опасни.
Крокъс вдигна глава към чичо си.
— Какво пишеш през всички тези години? — изведнъж попита той и махна с ръка към бюрото.