Очите на Бързия Бен лъснаха в тъмното.
— Искаш да кажеш, да са се сетили, че може да се свържем с тях?
— Едва ли са идиоти. Не може да не знаят, че Малаз действа точно така. Предлагаш на Гилдията договор, който не могат да откажат, сядаш си на задника и гледаш как управителите падат като мухи без глави. Уискиджак предложи плана. Дужек го одобри. Тия двамата си говорят на езика на стария император, да го знаеш от мен, Бързак. Старецът сигурно се смее в ада.
Магьосникът потрепери.
— Неприятен образ.
Калам сви рамене и продължи:
— Все едно, всичко е на теория, ако не можем да намерим и един местен убиец. Където и да са се скрили, не е в Крайезерния квартал, в това мога да се закълна. Единственото име, което хванах, е някой си Змиорката. Обаче не е убиец. Нещо друго е.
— Тогава къде ще търсим? — попита Бързия Бен. — В квартал Джадроуби?
— О, не. Там са само селяни и овчари. По дяволите, само миризмата, която лъха от това място, е достатъчна, за да го зачеркнеш от списъка. От утре ще пробваме в Дару. — Калам замълча. — А твоите работи как вървят?
Бързия Бен наведе глава и отговори почти шепнешком:
— Почти съм готов.
— Уискиджак само дето не се задави, като чу предложението ти. Аз също де. Ще нагазиш в гнездо на усойници, Бързак. Сигурен ли си, че е необходимо?
— Не съм. — Бързия Бен вдигна глава. — Лично аз бих предпочел да зарежем всичко и да бягаме — далече от всичко това, от империята, от Даруджистан, от войната. Но опитай се да убедиш сержанта. Той, видиш ли, е верен на идеята, а такива е най-трудно да ги обърнеш.
Калам кимна.
— Чест, доблест, всичките тия скъпо струващи говна.
— Точно. За това го правим така, щото е единственият начин, който ни е останал. Лудостта на Хеърлок се превърна в пасив, но все още можем да го използваме, за последен път. Силата привлича сила и с малко късмет кончината на Хеърлок ще направи точно това. Колкото повече асценденти привлечем в свадата, толкова по-добре.
— Все си мислех, че точно това трябва да избегнем, Бързак.
Магьосникът се усмихна криво.
— Ще ми кажеш за това. Но точно сега колкото по-голям е хаосът, толкова по-добре.
— А ако Тайсхрен надуши?
Бързия Бен се усмихна широко.
— Тогава ще умрем по-скоро. Това е положението.
Калам се изсмя сухо.
— Да. Това е положението.
— Слънцето слезе зад хоризонта. Време е да почвам.
— Искаш ли да се махна оттук? — попита Калам.
Бързия Бен поклати глава.
— Не. Точно за тази работа искам да останеш тук. Ако не се върна, вземи трупа ми и го изгори на пепел. Пръсни пепелта по четирите ветрове и ме прокълни с цялото си сърце.
Калам замълча. После изръмжа:
— Колко да чакам?
— До заранта — отвърна Бързия Бен. — Разбираш, че бих помолил за това само най-близкия си приятел.
— Разбирам. Е, почвай тогава, в името на Гуглата.
Бързия Бен замаха с ръце. От земята лумна огнен кръг и го обкръжи. Магьосникът затвори очи.
Калам видя как приятелят му сякаш леко се сви — все едно че го напусна нещо, от което зависи животът му. Вратът на Бързия Бен изпука и брадичката му клюмна на гърдите, раменете му се смъкнаха и от устата му с бавно съскане излезе дъхът. Огненият кръг запращя, след това се смали и се стопи в смътно сияние върху пръстта.
Калам се намести, изпъна крака и скръсти ръце. И зачака.
— Прибират трупа — рече пребледнелият Мурильо и поклати глава. — Тоя, дето е убил Черт, е професионалист и е много гаден. Право през окото и…
— Стига! — ревна Круппе и вдигна ръце. — Круппе, между другото, е седнал да яде, Мурильо, и освен това Круппе, между другото, има деликатен стомах.
— Черт беше тъпак — продължи Мурильо, без да обръща внимание на Круппе, — но едва ли е от тоя тип, дето привлича толкова жестокост.
Крокъс си мълчеше. Беше видял кръвта по камата на тъмнокожата жена.
— Знае ли човек? — Круппе размърда вежди. — Може да е преживял някоя ужасна ужасия. Може да са го смачкали, както човек смачква някоя хлебарка с ботуша си.
Крокъс се огледа. Очите му се върнаха на жената, която стоеше до тезгяха с Мийзи. Облечена с кожени дрехи, с проста сабя на бедрото, тя му напомняше за времето, когато беше гледал като момче минаващата през града наемническа войска. Помнеше, че бяха от Пурпурната гвардия: петстотин мъже и жени, без нито една лъскава тока между тях.
Погледът му се спря на жената. Беше същата като наемниците. Убийца, отдавна престанала да изпитва ужас. Какво толкова беше направил Черт, че да си заслужи нож в окото?