Мамът се усмихна, без да спира да кима.
— И тъй, нека отговорим на въпроса на чичото. М-да, Круппе е виждал често момчето.
Мамът се наведе напред и прикова Круппе с напрегнатия си поглед.
— Да си забелязал нещо странно в поведението му? Имам предвид, да ти е задавал странни въпроси, да ти е искал нещо?
Круппе присви очи. Замълча, за да пийне от чая.
— Честно казано, да. Първо, пожела да върне едно великолепно ковчеже с накити, по лични причини — както сам се изрази. Лични причини. Круппе се учуди тогава, както се чуди и сега, но привидната искреност на момъка, не, съсредоточената му напрегнатост, порази Круппе като гръм от ясно небе.
— Точно така! Би ли повярвал, ако ти кажа, че Крокъс изрази желание да се образова? Това не мога да го разбера. Момчето определено е завладяно от нещо.
— Може би Круппе трябва да се заеме да го разбере?
— Благодаря ти — каза с облекчение Мамът. — Бих искал да знам откъде идва всичко това. Чак толкова амбиция отведнъж… боя се, че скоро може да се изчерпи. Но виж, ако можем да я подхранваме…
— На всяка цена — каза Круппе. — В края на краищата в живота има много по-възвишени неща от дребните кражби.
Мамът се усмихна широко.
— Виж ти! Круппе, изненадан съм, че го чувам точно от теб.
— Такива забележки е по-добре да си останат между теб и Круппе. Във всеки случай съм убеден, че Мурильо знае нещо по тази тема. Поне го намекна тази вечер, докато вечеряхме в хана „Феникс“.
— Мурильо добре ли е? — попита Мамът.
Круппе се усмихна.
— Мрежата около момчето си е непокътната. Първо, Ралик Ном е поел отговорността съвсем сериозно. Може пък да вижда у Крокъс нещо от собствената си изгубена младост. Честно казано, истинският характер на Ралик убягва на Круппе. Пламенно предан със сигурност и човек, който, добре знаеш, държи да връща дълговете си с такава енергия, че може да посрами всички около себе си. Освен Круппе естествено. И все пак, кръв ли тече в жилите му? Човек се чуди понякога.
Мамът сякаш се разсея.
Круппе се стегна. Въздухът замириса на магия. Той се наведе напред и се вгледа в лицето на стареца. Някой се беше свързал с Мамът и Лабиринтът, който пулсираше сега в стаята, беше познат на Круппе.
Отпусна се в креслото и зачака.
След малко Мамът тръсна глава и стана.
— Трябва да направя едно изследване — каза той разсеяно. — Колкото до теб, Круппе, майстор Барук желае да говори с теб веднага.
— Мисля, че усетих присъствието на алхимика — каза Круппе и стана с леко пъшкане. — Ах, как мира не ни дават грижите на тези обречени нощи. Е, до скоро, Мамът.
— Довиждане — каза намръщен книжникът и влезе в малкия кабинет, където Круппе беше прекарал предишния час.
Круппе оправи ръкавите на наметалото си. Каквото и да се беше случило, беше достатъчно, за да развали доброто възпитание на Мамът, а това само по себе си намекваше за потресаващи събития.
— Е — измърмори той, — най-добре ще е да не караме Барук да чака. Най-малкото — добави той, докато тръгваше към вратата, — не дълго. Приличието изисква Круппе да съхрани чувството си за достойнство. Ще върви бързо, м-да. Но ще върви, защото на Круппе му е нужно време да помисли, да планира, да скрои това-онова, да предвиди, с някои мисли да проследи всичко отпред назад, с други — да скочи напред, всичко нужно да направи. Първото и най-главното, Круппе трябва да разбере естеството на жената, която го преследваше и която уби Черт, и която забеляза, че Крокъс видя кръвта по оръжието й, и която забеляза, че Ралик Ном е убиец, още с появяването му. Тази жена като нищо може да се окаже ключът към всичко, и нещо повече, защото Монетата наистина обърна лицето си към нея, макар и само за миг. А това, смята Круппе, ще се върне върху всички нас, за добро или за зло. — Спря и се огледа, след което примигна. — Най-малкото — промърмори той — Круппе трябва да напусне стаята на Мамът. — Погледна през рамо към стаичката, в която беше влязъл Мамът. Отвътре се чуваше шумолене от бързо прелиствани страници. Круппе въздъхна с облекчение и напусна.
Старата разроши опърлените си пера и заподскача възбудено. Къде ли беше този алхимик? Още хиляда неща имаше да свърши, преди да е изтекла нощта, макар че всъщност не мислеше за нито едно от тях. Все едно, никак не обичаше да я карат да чака.
Най-после вратата на кабинета се отвори и Барук излезе, загърнал обемистото си туловище в дебел халат.
— Моля за извинение, но бях леко неразположен.
Старата изсумтя. От човека лъхаше магия на гъсти, лютиви вълни.
— Моят господар лорд Аномандър Рейк — заяви тя без предисловия — ми заповяда да ти кажа онова, което му разказах за приключенията си над равнината Риви.