— Не си само ти. — Калам се обърна към прозореца. — Понякога — сухо каза той — имам чувството, че империята иска да загинем. — Отиде до прозореца, отвори го и опря ръце на перваза.
Бързия Бен пристъпи до него и отпусна ръка на рамото му. Двамата се загледаха в тъмното, обзети за кратко от обичайното неспокойство.
— Много неща преживяхме — промълви Бързия Бен.
— Гуглата да ме лъхне дано — изръмжа Калам, — защо го правим всичко това, между другото?
— Може би ако империята получи каквото иска — Даруджистан. — Ще ни пуснат да се махнем.
— Е, да, но кой ще убеди нашия сержант да зареже империята?
— Ще му покажем, че няма друг избор.
Калам се качи на перваза.
— Добре, че не съм вече Нокът. Само войник, нали?
Зад него Бързия Бен сложи ръка на гърдите си и изчезна. Безтелесният му глас съдържаше насмешка.
— Да. Приключиха игрите с плаща и наметалото за стария Калам.
Убиецът се подаде навън, обърна се с лице към стената и започна да се катери към покрива.
— Да, винаги съм ги мразел.
Гласът на Бързия Бен вече беше до него.
— Край на коварните убийства.
— Край на шпионирането — добави Калам, докато посягаше към стряхата.
— Край на маскиращите заклинания.
Калам се изкатери горе и залегна.
— Край на ножовете в гърба — прошепна той, надигна се и огледа близките покриви. Не видя нищо: никакви странно присвити фигури, никакви ярки магически аури.
— Слава на боговете — прошепна над него Бързия Бен.
— Слава на боговете — повтори Калам и надникна над ръба на покрива. Едно светло петно очертаваше входа на гостилницата. — Ти поеми задната врата. Аз оставам на тая.
— Добре.
Още докато магьосникът отговаряше, Калам се стегна и изсъска:
— Ето го! Още ли си с мен?
Бен потвърди.
Двамата загледаха отгоре Ралик Ном, който влезе в някаква пресечка.
— Тръгвам след него — каза Бързия Бен.
Около чародея лумна синьо-зелено сияние. Той се издигна във въздуха, прелетя плавно над улицата и забави, щом стигна пресечката. Калам се изправи и застъпва безшумно покрай ръба на покрива. Щом стигна до ъгъла, погледна към покрива на съседната сграда и скочи.
Спусна се бавно, все едно че потъваше във вода, и се приземи без никакъв звук: Вдясно от него и успоредно се движеше магическата аура на Бързия Бен. Калам мина по покрива на следващата сграда. Човекът им отиваше към пристанището.
Калам продължи след сиянието на Бързия Бен, от един покрив към следващия, понякога със скачане, понякога — с катерене. В действията му липсваше каквато и да било изтънченост: там, където други щяха да прилагат финес, той разчиташе на силата си. Това го правеше да изглежда неподходящ за убиец, но той се беше научил да го използва като предимство.
Вече навлизаха в пристанищния район, с едноетажни големи сгради, с оскъдно осветени улици, освен около тежките двукрили врати на складовете, около които се мотаеха обичайните пазачи. Нощният въздух миришеше на отходни канали и риба.
Най-сетне Бързия Бен спря над вътрешния двор на един склад, после бързо се върна при Калам, който изчакваше на покрива на близката къща.
— Изглежда, е тук — рече Бързия Бен; рееше се на няколко стъпки над Калам. — Сега какво?
— Искам добра видимост към двора.
— Ела с мен.
Бързия Бен го поведе към друга сграда. Човекът им вече се виждаше присвит на покрива на склада и насочил вниманието си към двора долу.
— Кал, случайно да надушваш нещо лошо?
Калам изсумтя.
— Какво лошо, в името на Гуглата! Само проклети рози. Заеми позиция, приятел.
— Ясно.
Ралик Ном беше залегнал на покрива, с глава над ръба. Под него беше дворът на склада — плосък, сив и пуст. Сенките бяха непроницаеми. На лицето му беше избила пот.
Долу от сянката се чу гласът на Оцелот:
— Той видя ли те?
— Да.
— И не предприе нищо?
— Не. Слушай, сигурен съм, че са повече от един. Щях да разбера, ако ме беше проследил, но след мен нямаше никой. Намирисва ми на магия, Оцелот, а знаеш много добре какво мисля за магията.
— По дяволите, Ном. Ако беше започнал да използваш онова, което ти даваме, щеше да се издигнеш до най-добрите. Е, нищо. Имаме следачи и освен ако тук няма някой много добър магьосник, ще засечем всяка магия. Приеми го. — В гласа на Оцелот се прокрадна злобна нотка. — По-добър е от теб. Вече те е проследил. Сам.
— И сега какво? — попита Ралик.
Оцелот се изкиска.
— В този момент затваряме кръга. Ти си свърши работата, Ном. Тази нощ войната между убийци приключва. След пет минути ще можеш да се прибереш вкъщи.
Високо над града един демон плющеше с жилавите си криле и зелените му змийски очи оглеждаха покривите долу със зрение, способно да засече магия толкова лесно, колкото и топлина. Въпреки че демонът не беше по-голям от куче, силата му беше огромна, почти равна на тази на човека, който го бе призовал и оковал тази нощ. На покривите той видя две аури, близо една до друга, едната на човек, над когото беше хвърлено заклинание, а другата на магьосник — много добър магьосник. В разкъсан кръг около тези двамата по покривите се придвижваха мъже и жени — някои ги издаваше телесната им топлина, други — предмети, наситени с магия.