Знаеше, че момчето трябва да умре, и все пак нещо вътре в нея като че ли се бореше с това заключение и тази част от нея й беше напълно непозната. Беше взета, родена бе като убиец преди години на един крайбрежен път. Тялото, което обитаваше, беше удобно, небелязано от драматични житейски превратности — тяло на младо момиче, младо момиче, чийто ум не можеше да надмогне силата, която го бе завладяла и заличила.
А дали наистина го беше заличила? Какво бе докоснала в нея онази монета? И чий беше гласът, който говореше с такава сила и решимост в главата й? Беше й се случило вече веднъж, когато Уискиджак изрече думата „прорицател“.
Тя се напрегна да си спомни каквото и да било вземане-даване с прорицател през последните две години, но нищо не й дойде наум.
Придърпа плътно наметалото около раменете си. Откриването на момчето се беше оказало лесно, но виж, по-труден оставаше въпросът с какво се бе заловило то. Външно приличаше на най-обикновен обир. Крокъс беше стоял в една задна уличка, загледан в един осветен прозорец на третия етаж на едно имение, и изчака, докато светлината угасне. Тя се беше загърнала в неземните си сенки и той не я беше забелязал, когато се закатери по хлъзгавите камъни на стената, на която се беше облегнала. Катереше се с впечатляваща гъвкавост и умение.
След като я подмина и се скри от погледа й, тя си намери друго удобно за наблюдение място, което й осигури пълна гледка към терасата на стаята и плъзгащите се врати. Беше се наложило да проникне в градината на имението. Стражът вътре се бе оказал само един. Беше го убила без усилие и сега стоеше под едно дърво и гледаше към терасата.
Крокъс вече се беше качил на нея, свалил беше резето и бе влязъл в стаята. Длъжна бе да признае, че е доста добър. Но кой крадец щеше да прекара половин час в стая, която иска да обере? Половин час — и продължаваше. Не беше чула тревожни викове, не бе видяла светлини да светват зад никой от прозорците, нищо, което да покаже, че става нещо лошо. Какво тогава правеше Крокъс вътре?
Сори се стресна. В друга част на Даруджистан беше изригнала магия и миризмата й бе позната. Тя се поколеба, неспособна да вземе решение. Да остави момчето и да проучи това ново, смъртно опасно изригване? Или да остане, докато Крокъс отново се появи или не бъде разкрит?
После зърна нещо зад плъзгащите се врати на терасата и то сложи край на нерешителността й.
Пот се стичаше по лицето на Крокъс. Беше заобиколил новопоставените алармени устройства — едното на терасата, както и жицата, прикрепена към резето на вратата — и сега пристъпваше към нощната масичка. Щом стигна до нея, замръзна, неспособен да помръдне. „Какво правя тук?“
Вслуша се в тихото й равномерно дишане зад себе си — „като дъха на дракон“ — и беше сигурен, че лъха право във врата му. Вдигна очи и се взря в отражението си в огледалото. Какво му ставаше? Ако не се махнеше скоро… Започна да вади съдържанието на кесията. Когато приключи, погледна отново към лицето си… и видя зад него още едно — кръгло бяло лице, което го гледаше от леглото.
Момичето проговори.
— Щом си решил да ги връщаш, бих искала да ги подредиш правилно. Бурканчето ми с пудрата стои вляво на огледалото — зашепна тя. — Четката за коса да отиде вдясно. И обеците ли ми носиш? Тях остави на дрешника.
Крокъс простена. Беше забравил дори да скрие лицето си.
— Не викай — изръмжа той. — Върнах ти всичко и сега си отивам. Ясно?
Момичето се загърна в одеялото си и седна в леглото.
— Заплахите ти не вършат работа, крадецо — каза тя. — Само един писък и командирът на стражата на баща ми ще е тук. Би ли кръстосал камата си с неговата сабя?
— Не — отвърна Крокъс. — Но мога да я забия в гърлото ти. Като те взема за заложница, като се озовеш между мен и пазача, ще размаха ли сабята си срещу мен? Едва ли.
Момичето пребледня.
— Като крадец, най-много да ти отсекат едната ръка. Но като похитител на благородна особа Високите бесилки са ти в кърпа вързани.
Крокъс се опита да свие небрежно рамене. Погледна към терасата да прецени колко бързо може да изскочи навън. Ох, новоизпънатата жица беше доста неприятна.
— Не мърдай — заповяда момичето. — Ще запаля лампата.
— Защо? — попита притеснено Крокъс.
— За да те видя по-добре — отвърна тя и в стаята светна.