Той се намръщи. Тя проваляше плановете му още в движение.
— Какъв смисъл има да ме виждаш по-добре? — изръмжа Крокъс. — Просто извикай проклетите си пазачи и да ме арестуват. Да се свършва. — Измъкна копринения тюрбан изпод ризата си и го хвърли на масата. — Ето, това беше всичко.
Момичето погледна тюрбана и сви рамене.
— Щеше да е част от костюма ми за Празненството. Само че си намерих по-хубав.
— Какво искаш от мен? — изсъска той.
При това негово отчаяно избухване на лицето й за миг пробяга страх, но след това тя се усмихна.
— Искам да разбера защо един крадец, който е успял да обере всичките ми скъпоценности, ги връща. Никак не е обичайно за крадците.
— Имам си причини — измърмори той, повече на себе си, отколкото на нея. Пристъпи към нея и спря, щом тя се дръпна назад, с ококорени очи. Вдигна ръка. — Извинявай, не исках да те уплаша. Само… Искам да те видя по-добре. Само това.
— Защо?
Отговорът много го затрудни. В края на краищата не можеше да й каже, че се е побъркал от любов по нея.
— Как се казваш? — изломоти Крокъс.
— Чалис Д’Арл. А ти?
„Чалис.“
— Естествено — изсумтя той. — Нещо такова ще те нарекат, как иначе. — Погледна я с яд. — Мойто име? Не е твоя работа. Крадците не се представят на жертвите си.
Тя вдигна вежди.
— Жертва? Но аз вече не съм жертва, нали? Ти го поправи с връщането на нещата ми. Струва ми се — лукаво добави тя, — че повече или по-малко си задължен да ми кажеш името си, предвид това, което правиш. Явно си човек, който се отнася сериозно към задълженията си, колкото и странни да изглеждат те.
Крокъс се намръщи. За какво му говореше тя? Откъде знаеше как гледа той на задълженията? И защо все пак му се струваше, че е права?
— Името ми — въздъхна той, победен, — е Крокъс Младата ръка. А ти си дъщерята на благородника Д’Арл и многобройните ти ухажори се редят на дълга опашка, за да ти се представят. Но един ден ще ме видиш на тази опашка, Чалис, и само ти ще знаеш къде си ме видяла за последен път. Представянето ще бъде официално и ще ти поднеса подарък, както се полага. — Зяпна я, ужасен от собствените си думи.
Широко отворените й очи задържаха неговите, блеснали от чувство — чувство, което той не можеше и да се надява, че ще разбере — след което Чалис прихна. Но веднага затисна устата си с ръка и скочи от леглото.
— По-добре си тръгвай, Крокъс. Някой сигурно ме е чул. Бързо! И се пази от телта!
Крокъс закрачи вдървено към вратата на терасата. Смехът й бе поставил последната точка на всичките му мечти. Чувстваше се мъртъв отвътре, ако не се броеше циничният кикот, който можеше и да е негов, предвид странния поглед, който му хвърли Чалис. Одеялото й се беше смъкнало на пода и тя отново беше гола. И някак отдалече Крокъс се удиви, че тя като че ли изобщо не забелязва това.
Зад вратата към коридора се чуха гласове.
— Побързай, глупчо! — изсъска момичето.
В главата му изкънтяха тревожни камбани и го събудиха. Трябваше да се маха, и то бързо. Прекрачи изпънатата тел и отвори вратата. Спря, погледна я през рамо и се усмихна, като видя как се загърна в одеялото си чак до шията. Е, тук поне беше спечелил.
На другата врата се почука.
Крокъс изскочи на терасата и се прехвърли през парапета. Погледна надолу към градината и едва не падна. Пазача го нямаше. На негово място стоеше жена — и макар да беше загърната в наметало, нещо прещрака в ума му. Жената от кръчмата — при това гледаше точно към него с черните си очи, които сякаш го пронизваха дълбоко.
Вратата на стаята се отвори и Крокъс тръсна глава. „Все едно, Гуглата да я вземе дано! Да ги вземе и двете!“ Хвана се здраво за стрехата над главата си, метна се нагоре и изчезна.
Калам се беше присвил в средата на покрива, с по един нож във всяка ръка. Около него цареше тишина, нощният въздух бе изпълнен с напрежение. Изтекоха няколко дълги минути. На моменти се убеждаваше, че е съвсем сам, че Бързия Бен и другият чародей са напуснали покрива; че се бият някъде в небето горе или из улиците долу, или на някой друг покрив. Но след това чуваше нещо — може би вдишване, може би отъркване на плат в кожа… или пък вятър забърсваше бузата му в тази безветрена нощ.
После тъмнината внезапно се пръсна. Над покрива надвиснаха две фигури. Убиецът беше намерил Бързия Бен — нападна го с огнена мълния, която като че ли зашемети магьосника, после бързо скъси разстоянието между двамата.
Калам се втурна напред, за да го пресрещне. Бързия Бен изчезна и отново се появи зад убиеца. Силният блясък на енергия, изригнал от дланите му, порази владеещия магия убиец в гърба. Дрехите му лумнаха в пламъци и мъжът се превъртя надолу във въздуха.