— Не, Господарю. И Джекарал, и Борулд бяха повалени от един човек. Не беше градската Гилдия.
Очите на Рейк блеснаха опасно.
— Нокът?
— Вероятно. Придружаваше го един Върховен маг. Същият, който ни остави този Корвалах да си поиграем с него.
— Тук намирисва на империята — измърмори Рейк и погледът му се спря на димящото петно, което бе започнало да пълзи по покрива. — Някой от фокусите на Тайсхрен, предполагам. — По устните му пробяга дива усмивка. — Колко жалко, че разстроихме съня му тази нощ.
— Даштал бе поразен с отровна стрела — каза Серрат. — Направи го един от убийците на Гилдията. — Тя се поколеба за миг. — Господарю. Много бяхме притиснати в кампанията на Бруд. Имаме нужда от отдих. Тази нощ имаше грешки. Някои от Гилдията успяха да се измъкнат и ако не се бяхте отзовали на молбата ми, щяхме да дадем повече жертви, докато унищожим този демон.
Рейк огледа утринното небе и въздъхна.
— Ех, Серрат. Не мисли, че съм безчувствен. Но Майсторът на Гилдията трябва да бъде изкаран от скривалището му. Тази Гилдия трябва да бъде затрита. — Изгледа лейтенанта си. — Този Нокът, на който сте се натъкнали — смяташ ли, че се е подготвяла среща?
— Не среща — отвърна Серрат. — Капан.
Рейк кимна.
— Добре. — Замълча и тъмновиолетовите му очи се вгледаха в очите на Серрат. — Връщайте се на Лунния къс. Върховната жрица лично да се погрижи за Джекарал.
— Благодаря, господарю. — Серрат се обърна и даде знак на другите.
— А, още нещо. — Рейк повиши глас, за да го чуе отделението му убийци-магове. — Вие се справихте добре, изключително добре. Заслужихте си почивка. Три дни и три нощи. Можете да ги прекарате както намерите за добре.
Серрат отново се поклони.
— Ще ги прекараме в траур, господарю.
— Траур?
— Отровната стрела уби Даштал. Отровата беше направена от алхимик. При това много способен. Съдържаше паралт.
— Разбирам.
— Ще се върнете ли с нас?
— Не.
Лейтенантът се поклони за трети път. Осемте Тайст Андий вдигнаха като един ръце нагоре и изчезнаха.
Рейк погледна към съскащото петно точно когато то долази до края на покрива и се смъкна в мрака. Отдолу се чу смътен трясък. Лорд Аномандър Рейк извърна отново очи към небето и въздъхна.
Сержант Уискиджак се люшна на стола си и го подпря на порутената стена. Мръсната стаичка вонеше на урина и влага. Две единични легла — дървени рамки с ушити от зебло, пълни със слама дюшеци — се опираха до стената вляво. Другите три паянтови стола бяха сбутани около единствената маса в средата на стаята. Над масата висеше фенер — светеше над Фидлър, Хедж и Малът, насядали да играят карти.
Бяха си свършили работата още преди да падне здрач. Допреди съюза с Морант малазанските сапьори не бяха нищо повече от прославили се в обсади подривници, копачи на тунели и рушители на градски порти. Морантската алхимия бе запознала империята с всевъзможни взривни прахове, които избухваха, щом се изложат на въздуха. Бавнодействаща киселина разяждаше неизпечените глинени обвивки. Саботажът се бе превърнал в изкуство, точното съотношение между дебелината на глината и силата на киселината беше сложна работа и малцина оживяваха, за да се поучат от грешките си.
Според Уискиджак Хедж и Фидлър бяха ужасни войници. Беше му доста трудно да си спомни кога за последен път са изваждали мечовете си от ножниците. Всякакво чувство за дисциплина, усвоено по време на основното им обучение, се беше разпаднало след дългите години, изкарани на бойното поле. И все пак, стигнеше ли се до саботажа, двамата нямаха равни.
С присвити очи, Уискиджак загледа тримата насядали около масата мъже. Беше изтекло доста време, откакто някой от тях бе направил някакъв жест или казал някоя дума. Една от поредните игри на Фидлър, реши сержантът. Той все измисляше нови игри, импровизираше правилата всеки път, щом го ядосаха. И въпреки безкрайните спорове никога не му липсваха играчи. „Какво ли не може да направи скуката“, каза си той наум. Но не, не беше само скуката. Очакването глождеше, особено когато ставаше дума за приятели. Доколкото знаеха, Бързия Бен и Калам сега можеха да лежат мъртви в сенките на някоя задна уличка. И това правеше чакането още по-тежко.
Погледът на Уискиджак се плъзна към едното от леглата, на което лежаха бронята му и дългият му меч. Ръжда беше покрила съдраната плетена ризница като суха кръв. На някои места халките липсваха, на други бяха разкъсани. Споменът за тези дупки беше останал в костите и в мускулите му: всяка рана, всеки удар го измъчваше с болката си, поздравяваха го всяка сутрин като стари бойни другари. Мечът, с обикновената му, увита с кожа дръжка и кръгъл предпазител лежеше в ножницата си от дърво и кожа, коланът бе метнат до него на леглото.