— Значи ни е казала истината все пак. Не знаем как ни намери, но беше намерила човека, когото търсехме — и ни го предаде.
Малът вдигна ръката си. На мястото на раната вече имаше само един розов белег. Калам изпръхтя благодарно и се надигна.
Уискиджак потупа с пръсти по облегалката на стола.
— Ако знаехме поне кой управлява този проклет град, можехме да се опитаме сами.
— Ако почнем да избиваме членовете на градския съвет, може би ще измъкнем истинските управители от леговищата им — изсумтя убиецът.
— Идеята не е лоша. — Сержантът се намръщи и стана. — Поработи по това. След появата на тоя демон Лунният господар вече знае, че сме тук. Ще трябва да действаме бързо.
— Можем да гръмнем палатата „Величие“ — предложи Фидлър и се ухили на Хедж.
— Имате ли достатъчно муниции, за да го направите? — попита Уискиджак.
Лицето на Фидлър помръкна.
— Ами, хм, имаме колкото за едно имение средна ръка. Но ако измъкнем част от мините, които поставихме…
Уискиджак въздъхна.
— Това започва да става нелепо. Не. Оставяме нещата, както са. — Загледа се в несъществуващата игра на карти. Като че ли включваше пълна неподвижност. Сдържаност. Очите на сержанта се присвиха. Дали хората му не се опитваха да му подскажат нещо?
Оранжеви и жълти светлини изпълваха хоризонта на изток и мятаха бронзовото си сияние над града. По улиците се чуваше само капещата вода, макар че само след минути щяха да се появят първите минувачи. Скоро селяните, разпродали снощи стоката си — зърно, плодове и зеленчуци — щяха да запрегнат колите си и да напуснат града. Дюкяните и сергиите щяха да отворят, за да хванат първата вълна купувачи.
Из цял Даруджистан Сиволиките се подготвяха да затворят клапите към факлите, осветяващи главните булеварди. Движеха се на малки групи, събираха се на пресечките и се пръскаха със звъна на първата дневна камбана.
Сори гледаше как Крокъс уморено се качва по стъпалата на жилищната сграда. Беше се скрила в сенките на улицата, които сякаш не искаха да си идат въпреки усилващата се светлина на настъпващия ден.
Преди малко бе усетила смъртта на имперския демон — тя я порази почти физически, все едно че я удари дълбоко в гърдите. Обикновено демоните бягаха в своите селения, след като им се нанесеше достатъчно сериозно поражение, за да разкъсат оковите на призоваването. Но корвалахът не просто беше посечен или принуден да избяга. В неговия край имаше някаква окончателност, която я беше разтърсила. Истинска смърт. Още си спомняше безмълвния му, отчаян вопъл, прокънтял в главата й.
Цялата двойственост, обкръжаваща Монетодържача, беше изчезнала, изтеглена някъде. Сега тя вече знаеше, че ще го убие. С това трябваше да се приключи колкото се може по-скоро. Единственото, което оставаше, преди да го направи, бе да разгадае странните му действия. До каква степен Опонн използваше момчето?
Тя знаеше, че я е видял в градината на Д’Арл, малко преди да избяга по покрива на имението. След като видя светлината зад плъзгащите се врати на терасата, окончателно бе решила да продължи да го следи. Родът Д’Арл беше много влиятелен в Даруджистан. Предположението, че момчето може да е в тайна любовна връзка с дъщерята, изглеждаше скандално, но какво друго можеше да заключи? Така че оставаше въпросът: дали Опонн действаше пряко чрез момчето, домогвайки се до странно влияние в Градския съвет? Какви сили на влияние притежаваше тази млада девица?
Само въпрос на положение, на възможен скандал. Но какво все пак беше политическото положение на съветника Истрайсиън Д’Арл? Сори си даваше сметка, че макар да е научила доста за политическата арена в Даруджистан, все пак не знае достатъчно, за да предвиди ходовете на Опонн. Съветник Д’Арл беше основният противник на Търбан Орр в историята с прокламацията за неутралитет — но какво значение имаше това? На империята Малазан й беше все едно. Освен ако прокламацията не беше нищо повече от лъжлива маневра. Дали Търбан Орр не се опитваше да положи основите на подкрепен от империята преврат?
Отговорите на тези въпроси щяха да дойдат бавно. Тя разбираше, че ще трябва да прояви търпение. Търпението, разбира се, беше най-доброто й качество. Беше се надявала, че като се покаже за втори път на Крокъс, там, в градината, ще предизвика у момчето паника — или най-малкото ще обезпокои Опонн, ако контролът на бога наистина беше толкова пряк.
Сори беше гледала от сенките, с които се бе загърнала, и как убиецът Ралик бе възложил някаква задача на момъка. Задържала се беше също така, за да подслуша разговора между Ралик и Мурильо. Момчето, изглежда, си имаше покровители, при това доста странна пасмина, при положение че дебелото човече, Круппе, се падаше нещо като техен водач. Чу, че се канят да изведат Крокъс от града по нареждане на техния „шеф“ — и това правеше цялата ситуация още по-интригуваща.