Разбираше, че много скоро ще трябва да се задейства. Предполагаше, че защитата, осигурена от Круппе и този Мурильо, няма да й попречи особено. Въпреки че Круппе със сигурност бе нещо повече, отколкото изглеждаше, насилието едва ли беше основното му умение.
Щеше да убие Крокъс после, извън града. Веднага щом разбереше естеството на мисията им и кой е техният „шеф“. Веднага щом всичко си отидеше на мястото.
Сержант Уискиджак трябваше да почака още малко, докато се върне. Сори се усмихна на тази мисъл — знаеше много добре какво облекчение ще изпитат всички от взвода, че я няма. Колкото до цялата тази работа — заплахата от страна на Бързия Бен и Калам, — какво пък, всичко с времето си.
Жестоката мигрена на алхимика Барук утихваше. Злокобното присъствие, развихрило се над града, си бе отишло. Той седеше в креслото си, притиснал на челото си увитото в кърпа парче лед. Беше магия. Сигурен беше в това. Миазмите й воняха на демонство. Но имаше и още нещо. В мига преди присъствието да изчезне, Барук бе изпитал душевен гърч, който за малко щеше да го доведе до безсъзнание.
Беше преживял последния смъртен писък на създанието, собственият му врясък отекна по коридора и накара стражите до вратата на спалнята му да се развикат.
Дълбоко в себе си Барук изпитваше чувство за грехота, сякаш душата му беше разбита. За една-единствена, много кратка секунда беше погледнал в свят на абсолютен мрак и от този мрак идеха звуци, скърцане на дървени колела, дрънчене на вериги, стоновете на хиляди оковани души. После този свят изчезна и той се озова седнал в стола си, а Роалд бе коленичил до него, с ведро с лед от мазето.
Сега седеше в кабинета си, сам, и ледът, притиснат до челото му, беше топъл в сравнение с онова, което изпитваше в сърцето си.
На вратата се почука и Роалд влезе. Лицето му беше угрижено.
— Господарю, имате гост.
— Нима? В този час? — Надигна се едва-едва. — И кой е той?
— Лорд Аномандър Рейк. — Роалд се поколеба. — И… още един.
Намръщен, Барук махна с ръка.
— Доведи ги.
— Да, господарю.
Рейк влезе, стиснал за врата едно голямо колкото куче същество. То се гърчеше и съскаше, после обърна изпълнените си с жал очи към Барук.
— Това нещо ме следеше по пътя ми дотук — каза Рейк. — Твое ли е?
Стъписан, Барук кимна едва-едва.
— Така си и мислех — каза Рейк, пусна демона и той прехвърча из стаята и кацна в обутите с чехли крака на алхимика.
Барук го зяпна. Демонът трепереше.
Рейк отиде до едно от креслата, седна и изпружи дългите си крака.
— Тежка нощ.
Барук махна с ръка, демонът каза „пльок“ и изчезна.
— М-да — каза той твърдо. — Моят слуга бе изпратен със задача. Представа нямах, че тя ще включи и вас. — Стана и се изправи пред Тайст Андий. — Защо се озовахте сред една война между убийци?
— А защо не? — отвърна Рейк. — Аз я започнах.
— Какво?!
Лунният господар се усмихна.
— Не познаваш империята толкова добре като мен, Барук.
— Моля, обясни ми. — Лицето на алхимика беше почервеняло.
Рейк помълча, после заговори:
— Кажи ми следното, Барук. Кой в този град най-вероятно знае за вашия таен съвет? И кой би могъл да се облагодетелства от вашето премахване? И най-важното — кой в този град е способен да ви убие?
Барук не отговори веднага. Бавно отиде до масата, на която беше опъната нова карта, и се наведе над нея.
— Подозираш, че императрицата може да търси Воркан. За да предложи договор.
— Засягащ теб и останалите Върховни магове — каза Рейк. — Императрицата е изпратила тук свой Нокът не толкова защото я притеснява отбраната на града, колкото за да установи контакт с Майстора на убийците. Не бях напълно сигурен, че съм прав за това, но бях решил на всяка цена да предотвратя такъв договор.
Погледът на Барук бе прикован в червеното петно на картата.
— И затова си изпратил своите убийци да пометат Гилдията. За да я изкараш от леговището й. — Обърна се към Рейк. — И после какво? Ще я убиеш? Всичко това заради някакви твои подозрения?
— Тази нощ — заговори спокойно Рейк — ние попречихме на Нокътя да сключи този договор. Донесението на твоя демон ще потвърди това. Освен това не твърдиш, че смъртта на Воркан и съкращаването на броя на наемните убийци в града е толкова лошо, нали?
— Боя се, че е. — Барук закрачи из стаята; мъчеше се да потисне надигащия се в него гняв. — Може да не познавам империята толкова добре като теб, Рейк — през зъби заговори той, — но този град го познавам — много по-добре, отколкото ти ще го познаваш някога. — Изгледа с яд Тайст Андий. — За теб Даруджистан е поредното бойно поле за личната ти война с императрицата. Пет пари не даваш как оцелява този град — как е съумял да оцелее цели три хиляди години.