— Името му е Драгнипур — каза К’рул. — И е меч.
Круппе се намръщи още повече.
— Как може един фургон и няколко синджира роби да бъдат меч?
— Изкован в мрак, той е оковал души на света, съществували преди идването на светлината. Круппе, владетелят му сега е сред вас.
В ума на Круппе се появи Драконовата колода. И той видя един получовек-полудракон — Рицаря на Върховен дом Мрак, известен също като Сина на Тъмата. Мъжът държеше високо над главата си черен меч, от който като струи дим се виеха синджири.
— Рицарят е в Даруджистан? — попита той уплашено.
— В Даруджистан — отвърна К’рул. — Около Даруджистан. Над Даруджистан. Присъствието му е магнит за силата и превелика е опасността. — Древният бог се обърна към Круппе. — Той е в съюз с майстор Барук и с Кабала Т’орруд — тайните управители на Даруджистан са намерили двояк съюзник. Тази нощ Драгнипур вкуси душата на демон, Круппе, във вашия град. Той никога не остава жаден задълго и преди да се е спрял, ще изпие още кръв.
— Може ли някой да му устои? — попита Круппе.
К’рул сви рамене.
— Когато е бил изкован, в началото, никой не е можел, но това е било отдавна, преди моето време дори. За настоящето не мога да отговоря. Но имам още малко информация за теб, Круппе, съвсем, малко, боя се.
— Круппе слуша.
— Пътуването, на което ви праща майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Древната магия на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача. Онова, което ще се появи там, е по-смъртно опасно и от Рицаря и неговия меч, и също толкова древно. Стъпвай предпазливо, Круппе.
— Круппе винаги стъпва предпазливо, Древни.
Пета книга
Хълмовете Джадроуби
14.
Дните отминаваха и адюнкта Лорн усещаше как остротата на ума й се възвръща, а умората и потиснатостта отшумяват. Мисълта, че може толкова лесно да изпадне в безгрижие, я беше потресла, а това чувство не й беше особено присъщо. Не знаеше как да се справи с него и това я изваждаше от равновесие и се чувстваше несигурна.
С появата на хълмовете Джадроуби, първо на юг, а сетне и на запад, тя изпита отчаяна потребност да възвърне самоувереността си. Мисията се приближаваше до критичната си точка. Успехът с гробницата на Джагът можеше да осигури успеха на всичко останало.
От заранта беше яздила с все сила, за да не наруши графика си, след като бе пътувала толкова бавно първите дни. И двата коня имаха нужда от почивка, затова сега тя вървеше пред тях, завързала юздите на колана си. А зад нея крачеше Туул.
Подканян от нея, имасецът говореше често и за много удивителни неща, но отклоняваше всичките й усилия да заговори за неща, засягащи империята, както и за това колко дълго ще задържи Ласийн властта си. Всичко като че ли се свеждаше до клетвите, които бе положил при последното Събиране. За имасеца като че ли предстоеше нещо съдбоносно. Тя се чудеше дали не е свързано по някакъв начин с освобождаването на този Джагътски тиран. И тази мисъл я безпокоеше.
Все пак нямаше да позволи никаква двойственост да застраши мисията й. В нея тя беше ръката на Ласийн и тази ръка се насочваше не от волята на самата Лорн, а от императрицата. Дужек и Тайсхрен добре се бяха постарали да й припомнят тази истина. По този начин тя не играеше никаква роля в случващото се — не и като жената с името Лорн. Как можеше изобщо да е отговорна за нещо?