И тогава Туул я порази с поредното си разкритие.
— Сигурен съм — каза имасецът, — че Тайст Андий съжаляват за идването си на този свят.
— Дошли са в този свят? Откъде? Как? Защо?
— Тайст Андий бяха от Куралд Галайн, Лабиринта на Тъмнината. Куралд Галайн си беше сам, недосегаем. Богинята, тяхната майка, познаваше самотата… — Туул помълча. — Тази история едва ли е много вярна, адюнкта.
— Продължавай — промълви Лорн. — Моля те.
— В своята самота Богинята е подирила нещо извън себе си. Така била родена Светлината. Чедата й, Тайст Андий, приели това като измяна. Отхвърлили я. Според някои тя ги прогонила, според други — те оставили майчината й прегръдка по свой избор. Макар Тайст Андий все още да използват Лабиринта на Куралд Галайн, те вече не са от него. А някои са прегърнали друг Лабиринт, Старвалд Демелайн.
— Първия Лабиринт.
Туул кимна.
— На кого е принадлежал Лабиринтът Старвалд Демелайн?
— Той беше домът на драконите, адюнкта.
Мурильо се обърна назад и спря мулето насред прашния път. После погледна напред. Круппе и Крокъс вече бяха стигнали кръстопътя Уори. Попи потта от челото си с мекия сатен на бурнуса и отново погледна назад. Кол се беше навел от седлото и повръщаше закуската си.
Мурильо въздъхна. Удивително беше, че го вижда трезвен, но това, че бе настоял да ги придружи, граничеше с чудото. Замисли се дали пък Кол не подозира нещо за плановете им с Ралик… но не, нали само намек ако беше уловил за това, с което се бяха захванали, щеше да налети да се бие.
Тъкмо гордостта на Кол го беше докарала до сегашното му окаяно състояние и пиянството с нищо не оправяше работата. Всъщност — даже напротив. Кол дори беше надянал разбойническите си доспехи, чак до ръчните предпазители и наколенниците. На бедрото му висеше тежък меч и с плетената метална шапчица и шлема си той приличаше от глава до пети на същински рицар. Единственото изключение бе зеленикавият цвят на лицето му. Освен това той беше единственият, който си беше намерил кон вместо тези проклети мулета, които Круппе беше изкрънкал кой знае откъде.
Кол се изправи в седлото, усмихна се вяло на Мурильо и пришпори коня си. Двамата продължиха напред в тръс, докато догонят останалите.
Както обикновено, Круппе редеше надуто:
— Не повече от няколко дни, уверява ви Круппе, старият пътешественик из пустините отвъд бляскавия Даруджистан. Няма причини да си толкова мрачен, момко. Приеми го като едно велико приключение.
Крокъс се обърна към Мурильо и вдигна ръце.
— Приключение? Та аз дори не знам къде отиваме! Няма ли да ми каже някой? Не мога да повярвам, че се съгласих на това!
Мурильо се ухили.
— Е, хайде стига, Крокъс. Безброй пъти си проявявал любопитство за пътуванията ни извън града. Е, сега всичките ти въпроси скоро ще намерят отговор.
Крокъс се намръщи.
— Казахте ми, че всички работите като агенти на някакъв си търговец. Какъв търговец? Никакъв търговец не виждам. И къде са ни конете? Как стана така, че Кол е единственият с кон? Защо никой не ми даде меч или нещо подобно? Защо?
— Стига! — Мурильо се засмя и вдигна ръка. — Стига, моля те! Наистина сме агенти на търговец. Но търговията, която въртим, е доста необичайна.
— Пък и търговецът е доста необичаен, добавя с топла усмивка Круппе. Момко, ние събираме информация в полза на своя работодател, който е не кой да е, а Върховният алхимик Барук!
Крокъс го зяпна.
— Барук! И той не може да си позволи да ни даде коне?
Круппе се окашля.
— М-м, да. Получи се малко неразбирателство между достойния и честен Круппе и коварния вероломен коняр. Все едно, Круппе получи пълно обезщетение и спести по този начин цели единайсет сребърника за нашия господар.
— Които той никога няма да види — измърмори Мурильо.
Круппе продължи невъзмутимо:
— Колкото до меч, че за какво ти е той, момко? Ти го остави нашия развилнял се Кол, виж го, че целият е зелен. Превземки са това неговото. Колкото до рапирата на Мурильо, тя не е нищо повече от контешка дрънкулка, макар че той несъмнено ще започне да те убеждава, че всичките рубини и смарагди, отрупани по дръжката й, са за да се постигне точният баланс или друга там някоя военна хитрост. — Круппе се усмихна блажено на Мурильо. — Не, момко, истинските търсачи на информация нямат нужда от разни калъчки; всъщност ние ги презираме.
— Добре де! — изръмжа Крокъс. — Каква информация търсим тогава?
— Всичко, което онези гарвани горе в небето могат да видят — каза Круппе и махна с ръка във въздуха. — Други пътници, други усилия сред хълмовете Джадроуби, все мливо за мелницата на майстор Барук. Наблюдаваме, обаче без нас да ни наблюдават. Научаваме, като обаче оставаме загадка за всички. Изкачваме се към…