Туул стигна до основата на хълма и я зачака да дойде при него. Още отдалече Лорн видя до увитите му с кожа крака една сива скала, стърчаща на трийсетина пръста от земята.
— Адюнкта — каза имасецът, — това е белегът на гробницата, който търсим.
Тя повдигна вежди.
— Та тук почти няма почва. Искаш да кажеш, че този изправен камък е ерозирал до сегашните си размери?
— Камъкът не е ерозирал — отвърна Туул. — Стоял е тук още преди времето, през което ледените кори са покривали тази земя. Стоял е тук, когато равнината Риви е била вътрешно море, много преди водите да се оттеглят до днешното Лазурно езеро. Адюнкта, камъкът всъщност е по-висок от нас двамата, взети заедно, а това, което мислите, че е скална основа, са глинести шисти.
Лорн се изненада от гневната нотка, прокраднала се в гласа му. Слезе от седлото и почна да връзва конете.
— Колко дълго ще останем тук?
— Докато мине вечерта. Утре призори ще отворя пътя, адюнкта.
До ушите й стигна смътният крясък на гарвани. Лорн вдигна глава и се загледа в петънцата, кръжащи високо над двамата. Бяха ги следвали неотлъчно дни наред. Необичайно ли беше това? Не знаеше. Сви рамене и разседла конете.
Имасецът стоеше неподвижен, приковал поглед в камъка.
Лорн почна да приготвя бивака. Под дъбовете намери дърва за огъня. Бяха сухи и едва ли щяха да вдигат много пушек. Не че очакваше компания, но предпазливостта й беше станала навик. Преди да падне здрач, намери един близък хълм, по-висок от околните, и се качи на него. От върха му се разкриваше гледка на много левги във всички посоки. Хълмовете продължаваха на юг и полека се снишаваха към степите на югоизток. Точно на изток от тях се простираше равнината Катлин, съвсем безлюдна, доколкото можеше да се види.
Обърна се на север. Гората, която бяха заобиколили преди няколко дни, все още се виждаше — тъмна ивица, удебеляваща се на запад към планините Тахлин. Седна и зачака да падне нощта. Едва тогава щеше да може да забележи огньове от биваци, ако имаше такива.
Дори и с идването на нощта топлината си оставаше потискаща. Лорн обиколи по билото, за да се разтъпче. Намери доказателства за предишни разкопки, ровове и ями в глината. Останали бяха и свидетелства за присъствието на джадроубските пастири, още от времето, когато си бяха правили каменни сечива. По южния склон на хълма земята беше изровена, не в търсене на гробница, а за каменна кариера. Изглежда, под глинената шиста имаше кремък, шоколадовокафяв, с остри ръбове и покрит с бяла креда.
Обзета от любопитство, тя зарови по-надълбоко в кухината. Основата на ямата беше покрита с каменни парчета. Тя се наведе и вдигна парче кремък. Оказа се връх на копие, оформен съвършено.
Ехото от тази технология можеше да се види в меча на Туул с цвят на халцедон. Не й трябваха повече доказателства за твърденията на имасеца. Хората наистина бяха наследници на чужд свят.
Империята беше част от самите тях, наследство, течащо като кръв през човешките мускули, кости и мозък. Но на такова нещо лесно можеше да се погледне и като на проклятие. Дали не бяха обречени един ден да се превърнат в човешкия вариант на Т’лан Имасс? Нима само войната съществуваше на този свят? Щяха ли да й се преклонят в безсмъртна служба, предназначени за нищо друго, освен да бъдат носители на смърт?
Лорн седна и се облегна на ръбестия, изровен от дъжд и влага камък. Имасс бяха водили война за изтребление в продължение на стотици хиляди години. Кои или какво са били Джагът? Според Туул те бяха изоставили идеята за управление, бяха обърнали гръб на империи и армии, на цикли на възход и упадък, на пожарища и прераждане. Живели бяха сами, с презрение към собствения си вид, с пренебрежение към общността, стремили се бяха към цели, по-велики от самите тях.
Те, реши тя, едва ли са могли да започнат война.
— О, Ласийн — промълви тя и в очите й бликнаха сълзи. — Вече разбирам защо се боиш от този Джагътски тиран. Защото той се е превърнал в човек, станал е като нас, заробвал е, унищожавал е и го е правил много по-добре от нас. — Сведе глава. — Ето от това се боим.
А след това се смълча и сълзите потекоха по бузите й, закапаха между пръстите и затекоха на вадички по китките. Кой плачеше от тези очи? Лорн ли беше, или Ласийн? Или този плач беше заради расата им? Имаше ли значение? Такива сълзи бяха проливани и преди, щяха да се проливат тепърва — от други като нея и не като нея. А ветровете щяха да ги пресушат.
Капитан Паран погледна спътника си и попита:
— Имаш ли някакво правдоподобно обяснение на това?
Ток-младши се почеса по белега.
— Проклет да съм, ако знам, капитане. — Вторачи се отново в черния опърлен гарван, лежащ на земята пред тях. — Но ги броя. Това е единайсетата печена птица за последните три часа. И освен ако не покриват цялата равнина Риви като проклет кървав килим, изглежда, сме тръгнали по нечии следи.
Паран изсумтя.
— И този някой трябва да е много гаден — продължи Ток. — Гарваните като че ли са се взривили отвътре навън. По дяволите, даже мухите ги отбягват.
— С други думи — магьосничество — изръмжа Паран.
Ток примижа към хълмовете на юг. Бяха хванали една просека през леса Тахлин, съкращавайки по този начин няколко дни от пътуването си. Но щом отново излязоха на търговския път, се натъкнаха на гарваните, а също така и на следи — от два коня и от мокасини. Бяха само отпреди няколко дни.
— Не мога да разбера защо адюнктата и имасецът се движат толкова бавно — замърмори Ток; повтаряше думите, които беше изрекъл поне десетина пъти от началото на деня. — Смяташ ли, че не знае, че нещо я следи?
— Тя е самоуверена — каза Паран и опипа дръжката на меча си. — А и имасецът е с нея. Защо да се притеснява?
— Силата привлича сила — рече Ток и пак се почеса по белега. Жестът предизвика поредния блясък светлина в главата му; но тази светлина беше всеки път различна. Понякога му се струваше, че вижда образи и сцени в нея. — Проклетите му седемградни суеверия! — изръмжа той.
Паран го погледна учудено.
— Каза ли нещо?
— Не.
Ток се наведе към врата на коня си. Капитанът прекалено бързаше. А това бързо изтощаваше силите им; въпреки резервния кон животните бяха почти свършили. А и една мисъл го глождеше. Какво щеше да стане, след като догонеха адюнктата? Паран явно смяташе да настигне Лорн и имасеца, пришпорен от жаждата си за отмъщение, надмогнала всичките му предишни намерения. Ако Лорн загинеше или плановете й бъдеха осуетени, хората на Паран щяха да са в безопасност. И той спокойно щеше да може да се присъедини към взвода на Уискиджак. Ако все още бяха живи, разбира се.
Ток можеше да посочи поне хиляда слабости в плановете на капитана. Първото и най-важното беше този Т’лан Имасс. Дали мечът на Паран щеше да се справи с него? В миналото срещу имаските воини беше хвърляна магия с ярост, породена от отчаяние. Нищо не бе действало. Единственият начин да унищожиш имасец бе да го накълцаш на парчета. Ток не смяташе, че оръжието на капитана, колкото и да е докоснато от бог, ще свърши работа, но пък беше невъзможно да убеди Паран в каквото и да било.
Натъкнаха се на поредния гарван, с разрошени от вятъра опърлени пера и издути от слънцето вишневочервени вътрешности. Ток потърка отново белега си и едва не падна от седлото, когато в главата му разцъфтя образ, този път съвсем ясен и чист. Видя някаква малка фигурка, която се движеше бързо като мъгла. Зацвилиха коне и въздухът се раздра. Самият той беше разтърсен, сякаш го удари нещо голямо и тежко, а раздраното зейна и мракът зад него се завихри. Ток чу уплашеното цвилене на собствения си кон. После всичко свърши и той осъзна, че е стиснал с все сила седлото.
Паран продължаваше да язди напред, явно нищо не забелязал, с изправен гръб и вторачил поглед на юг. Лявата му ръка леко почукваше по меча му.
Ток тръсна глава, наведе се на една страна и се изплю. Какво беше видял току-що? Това раздиране — как бе възможно самият въздух да се съдере така? Отговорът веднага го осени. „Лабиринт, отварянето на Лабиринт може да направи това.“ Той пришпори коня си и догони Паран.
— Капитане, пред нас има засада.
Паран извърна рязко глава. Очите му блестяха.
— Тогава се приготви.
Ток отвори уста да възрази, но я затвори, без дума да каже. Каква полза? Изпъна лъка си и разхлаби ятагана в ножницата, после зареди стрела на тетивата. Погледна към Паран, който беше извадил меча си и го беше положил на коленете си.
— Ще дойде от Лабиринт, капитане.
Паран не намери за нужно да оспорва твърдението му. Изглеждаше едва ли не жаден за битка.
Ток се загледа в меча — Шанс. По лъскавото острие като вода проблясваше мътна светлина. Странно защо му се стори, че мечът също е жаден.