Калам все още не беше се съвзел достатъчно, за да придружи Бързия Бен или да го пази, както правеше сега Тротс. Магьосникът познаваше баргасткия воин от много години, сражавал се беше с него в безброй битки и неведнъж единият от двамата бе спасявал кожата на другия. И все пак Бързия Бен си даваше сметка, че знае за Тротс твърде малко. Ала единственото, което знаеше за него, беше достатъчно, за да го успокои. Баргастът беше свиреп, брутален воин, годен да мята брадвите толкова, колкото и да върти дългия меч, който сега беше сгушил в скута си. И беше неустрашим пред магията, предпазен от своите фетиши, навързани по дългата му плитка, и от татуировката си, изписана от ръката на шамана на неговия клан.
Предвид това, което предстоеше да им се струпа на главите, тези защити можеха да се окажат съвсем на място.
Баргастът се беше вторачил в чародея с равнодушен, безизразен поглед, нетрепващ на смътната светлина.
Бързия Бен се наведе и огледа овързаните пръчки.
— Хеърлок се е свил в Лабиринта си — рече той. — Не се движи. Изглежда, изчаква. — Изправи се, извади камата си и я заби в отъпканата пръст. — Значи и ние чакаме. И гледаме.
— Какво гледаме? — попита Тротс.
— Все едно. — Бързия Бен въздъхна. — Онова парче от одеялото у тебе ли е?
Тротс извади парцала от ръкава си. Пристъпи — заобикаляше пръчките повече, отколкото беше необходимо — и го тикна в ръката на магьосника.
Бързия Бен го сложи вляво от себе си. Измърмори няколко думи и прокара дланта си над него.
— Седни си на мястото. И си приготви меча в случай, че работата тръгне на зле.
След това затвори очи и посегна към своя Лабиринт. Пред него се оформи образ, който го накара да подскочи от изненада.
— Какво в името на Гуглата търси Хеърлок в равнината Риви?
Единственото, което изпитваше Паран, бе нажеженият до бяло огън на мъстта, изпълващ ума му и искрящ през тялото му. Опонн бе решил да го използва. Сега той щеше да използва Опонн, Близначната сила, онова страховито острие на унищожението, идващо с асцендентството. И също като боговете, можеше да е съвсем хладнокръвен в тази употреба, дори това да означаваше, че ще накара Опонн да зарита и запищи сред тази равнина пред лицето на това, което го чакаше.
Прониза го предупредителен съсък, може би на собствената му съвест. Ток-младши беше негов приятел, може би единственият приятел, който му беше останал. Не беше защитен от бог и шансът му да оцелее бе повече от нищожен. Нима можеше да навлече на съвестта си поредната невинна смърт? Но той бе тук, за да отмъсти за убийството на Татърсейл. Адюнктата го бе научила колко ценно е да не се колебае. „А Татърсейл на какво те научи?“
— Ако стане много напечено — каза той, — измъквай се, Ток. Бягай към Даруджистан. Намери Уискиджак.
Съгледвачът кимна.
— Ако падна…
— Чух те, капитане.
— Добре.
Двамата се смълчаха. Единственият звук бе тропотът на копитата и воят на горещия западен вятър, шепнещ над камъка.
Смътни очаквания изпълниха главата на Паран. Дали адюнктата ги очакваше? Ако ги познаеше, нямаше да има причина да ги нападне. Доколкото тя знаеше, капитанът беше убит. А Ток беше Нокът. Засада нямаше да има. Адюнктата щеше просто да излезе на открито и да го поздрави, несъмнено изненадана от появата му, но едва ли изпълнена с подозрение.
А щом се приближеше, Шанс щеше да запее. Щеше да се свърши, а ако се наложеше, след това щяха да се справят с имасеца. Надяваше се, че имасецът просто ще се махне, след като мисията му се провали. Без адюнктата всичко щеше да се провали.
Така поне се надяваше. Шанс беше може би вълшебен, но Т’лан Имасс бяха древни създания, родени от магии, пред които Опонн изглеждаше жалко бебенце.
Паран стисна здраво дръжката на меча. Ръката чак го заболя и усети пот между пръстите си. На допир Шанс не се различаваше с нищо от никое друго оръжие. Трябваше ли да очаква нещо повече? Не помнеше много за последния път, когато го беше използвал срещу Хрътката. Но ако в оръжието се криеше някаква сила, не трябваше ли да може да я усети? На допир Шанс беше студен, все едно че стискаше парче лед, което отказва да се стопи в шепата му. И беше някак неудобен, все едно че той беше новак и не го държеше както трябва.
Все пак какво бе предизвикало този негов внезапен прилив на увереност? „Привличане на асцендент в битката… ще мога ли да го направя добре? Разбира се, ако Опонн е нетърпелив като последния път…“ Може би беше нещо повече от напрежението, породено от очакването нещо да се случи. Дали Ток не грешеше? Обърна се към мъжа до себе си и отвори уста да проговори.