Лорн се усмихна, когато дебелакът се опита да отвори Лабиринт и не успя. Отатаралският й меч за миг се обви в пара, преди от него да се излее леден въздух. Опуленият дебелак се килна назад в седлото си, прекатури се през задницата на мулето и тежко тупна в прахта. Момчето скочи на земята и спря, разколебано дали да се притече на помощ на дебелака, или да извади камата от колана си. След като мъжът в доспехите изтрополи покрай него, най-после взе решението си и затича към дебелия. Онзи с рапирата слезе от мулето си и тръгна след воина.
Очите на Лорн уловиха всичко това за миг. Воинът вече връхлиташе, замахнал с меча си към главата й.
Адюнктата не си направи труда да парира. Сниши се пред коня и се озова от лявата страна на ездача, далече от ръката с меча. Конят се изправи на задните си крака. Лорн се втурна покрай него и посече мъжа в бедрото, над плочестия наколенник. Отатаралското острие с лекота се вряза в железните халки на ризницата, в кожата под нея и в плътта.
Воинът изпъшка, облечената му в желязна ръкавица длан стисна раната и конят го изхвърли от седлото.
Лорн го заряза и се зае с дуелиста, с намерението да избие тънката рапира от ръката му и да му влезе отблизо. Но мъжът се оказа добър и ловко успя да избегне опита за избиване. Замахът на меча я извади от равновесие, преди тя да успее да убие инерцията, предшестваща удара отдолу, и в този момент дуелистът изпъна рапирата.
Движението й напред я постави пред върха на оръжието и тя изруга наум. Острието се промуши през връзките на ризницата и проникна в лявото й рамо. Болката я жегна по ръката като огън. Разгневена, тя замахна дивашки към главата му. Плоското на оръжието го удари право в челото и той се просна по гръб като парцалена кукла.
Лорн погледна бързо през рамо към воина, който все още се мъчеше да спре швирналата от раната в бедрото му кръв, след това се обърна вихрено и се озова лице в лице с последните двама. Момчето стоеше пред дебелия мъж, който лежеше на земята в безсъзнание. Макар лицето му да беше пребледняло, момъкът стискаше тънка кама в лявата си ръка и по-голям нож в другата. Гледаше я твърдо, без да трепва.
Чак сега със закъснение й хрумна, че не беше нужно да напада тези хора. Носеше наемническо облекло, а имасецът дори не се виждаше оттук. Няколко думи щяха да постигнат същия резултат, а и тя изобщо не обичаше да пролива ненужно кръв. Е, за това вече бе късно. Тръгна бавно напред.
— Не искахме да ви направим нищо лошо — заговори момчето на дару. — Оставете ни.
Лорн се поколеба. Предложението я изненада. Защо не?
— Съгласна — отвърна му на същия език. — Събирай си приятелите и да ви няма.
— Ще си тръгнем обратно за Даруджистан — каза момчето, не по-малко изненадано. — Ще си направим тук бивак, за да се съвземем, и ще си тръгнем утре.
— Ако го направите това, ще останете живи. Опитате ли нещо друго, ще ви избия всички. Ясно?
Момчето кимна.
Лорн отстъпи няколко крачки и зави на север. Щеше да продължи още малко в тази посока, после щеше да обърне на изток и да се върне при Туул. Представа нямаше какво е довело тези хора сред хълмовете, но не подозираше, че може да има нещо общо с нея, да не говорим с гробницата. След като се отдалечи достатъчно, се обърна и видя, че момчето тича към воина. Все едно, реши тя, в групата им не беше останало нещо, което да й причини неприятности. Дуелистът не беше мъртъв, но щеше да се събуди с главоболие. Колкото до воина — пиши го взел-дал. Видяла беше, че му изтече много кръв. Дебелият можеше да си е счупил врата, а и като магьосник се беше оказал съвсем безвреден в близост до нея. С което оставаше момчето, но кога се беше бояла от едно момче?
След смайващото съобщение от Бързия Бен Сори се свърза със Сенкотрон. Господарят на Сенките се поразпени, а след като съобщи на Въжето, че Бен Адефон Делат е някогашен върховен жрец на Сянката, Сори усети, че ядът на Сенкотрон не й е чужд. От Бързака щеше да си плати за многобройните си хитрини.
Хрътките на Сенкотрон наистина се оказаха готови и тя бе сигурна, че в този момент се приближават към плячката си.
Когато поднови пътя си през своя Лабиринт, се натъкна на усилваща се съпротива — странен натиск, който ставаше все по-силен с всяка стъпка, която направеше на изток. Най-сетне тя се предаде и излезе сред хълмовете Джадроуби. Беше обед и на половин миля напред по пътя яздеше групата на Монетодържача. Тя бързо преодоля разстоянието и когато се оказа едва на стотина крачки зад тях, започна да сбира около себе си сенки — макар че и това се оказваше все по-трудно. Което можеше да означава само едно: наблизо имаше Т’лан Имасс.