— Не бях замесен — отвърна спокойно Сенкотрон. — Хрътките ми си намериха плячката, която търсеха. Ловът приключи. — Главата на бога се обърна и огледа двете мъртви твари. — Свършиха за вечни времена Доън и Ганрод. — Сенкотрон вдигна очи. — Няма ли избавление за тях?
— Никакво. Нито за тези, които биха потърсили мъст.
От скритото под гуглата божие лице се изтръгна въздишка.
— Е, добре. Както казах, не съм замесен. Въжето обаче е.
— Отзови го — заповяда Тайст Андий. — Веднага.
— Той ще бъде ужасно разочарован, Аномандър Рейк. Плановете му стигат далече отвъд Даруджистан. Той иска да стигне до самия трон на Малаз.
„Аномандър Рейк…“ Паран си спомни твърденията на Татърсейл, след като бе гадала над своята Драконова колода: Рицарят на Върховен дом Мрак, Синът на Тъмата, лордът с черния меч и неговите гибелни вериги. Владетелят на Лунния къс — или поне тя така смяташе. Бе видяла това негово идване. Точно този момент, сблъсъка между Сянка и Тъмнина, пролятата кръв…
— Аз водя личните си битки — изръмжа Рейк. — И бих предпочел да си имам работа с Ласийн на Малазанския трон, вместо с един слуга на Сянка. Отзови го.
— А, не — каза Сенкотрон и изпод тъмната гугла се изтръгна кикот. — Не поемам никаква отговорност за действията, които Въжето би могъл да предприеме срещу теб.
В тона на Рейк се долови усмивка.
— Убеди го да е по-благоразумен, Сенкотрон. Няма да търпя игрите ви. Ако се окажа принуден, било от теб, от Хрътките или от Въжето, разлика няма да правя. Ще нападна самото Владение на Сянката, а ти се опитай да ме спреш.
— Липсва ти всякакъв финес — въздъхна богът. — Е, добре. — Замълча и сенките се завихриха около него. — Отзован е. Насила беше извлечен, впрочем. Полето отново е твое, Аномандър Рейк. Империята Малазан изцяло е твоя, както и Опонн — добави Сенкотрон.
— Опонн? — Главата на Рейк бавно се обърна и капитанът отново видя тъмните му леденосини очи. Духът му отпадна. Погледът на Тайст Андий се спря на меча, после отново се върна на Сенкотрон. — Да те няма — каза Рейк. — Въпросът е приключен.
Сенкотрон сведе глава.
— Засега. — Богът вдигна ръце нагоре и сенките около него се струпаха. Оцелелите Хрътки се сбраха, оставяйки мъртвите си събратя. Сенките се сгъстиха, станаха непроницаеми и съвсем ги скриха. Когато се разпръснаха, бога и неговите Хрътки ги нямаше.
Паран изгледа вече обърналия се към него Тайст Андий и сви рамене.
Рейк вдигна вежда.
— Това ли е? До това ли се свежда коментарът ти? Нима говоря пряко с Опонн? Преди малко ми се стори, че усетих присъствието му, но когато се вгледах по-внимателно… нищо. — Рейк стисна меча си. — Криеш ли се в него, Опонн?
— Не, доколкото усещам — отвърна Паран. — Явно Опонн спаси живота ми или по-скоро ме върна към живота. Представа нямам защо, но ми казаха, че съм се превърнал в инструмент на Опонн.
— Ти за Даруджистан ли пътуваш?
Паран кимна.
— Може ли да се приближа? — попита го Рейк, докато прибираше меча си.
— Защо не?
Тайст Андий пристъпи към него и сложи ръка на гърдите му. Паран не почувства жестът да е злонамерен.
— Опонн може да е бил в теб доскоро, но изглежда, че Близнаците са се оттеглили набързо — каза Рейк. — Виждам следите им, но богът вече не те контролира, смъртни. — Замълча. — Отношението им към теб е било… невежливо. Ако Каладън Бруд беше тук, можеше да го изцери… Ти вече не си инструмент на Опонн. — Очите на Тайст Андий останаха сини, но бяха светнали с цвета на небето. — Но мечът ти е.
Чу се грак, двамата се обърнаха и видяха Великия гарван, кацнал на едно от телата на Хрътките. Птицата клъвна едното око и го изгълта. Паран едва се сдържа да не повърне. Грамадната проскубана птица заситни към тях.
— Боя се, господарю — проговори гарванът, — че мечът на този човек е инструмент не само на Опонн.
Паран поклати глава, изненадан единствено от това, че нищо вече не можеше да го изненада, и прибра меча си в ножницата.
— Продължавай — заповяда Рейк на птицата.
Гарванът килна глава към Паран и попита:
— Тук ли, господарю?
Рейк се намръщи и каза:
— Може би не. — Обърна се отново към капитана. — Пази това оръжие, докато късметът не ти изневери. Когато това стане и ако все още си жив, счупи го или го дай на най-големия си враг. — По лицето му премина усмивка. — Дотук късметът ти, изглежда, държи.
Паран се поколеба.
— Може ли да си тръгвам?
Лорд Аномандър Рейк кимна.
Капитанът се огледа, после тръгна да подири оцелелите коне.