След няколко минути мисълта, минала през ума му, го стъписа и го накара да падне на колене. Ток си беше отишъл завинаги. Беше го помъкнал със себе си в своята непреклонна, безумна гонитба из равнината. Паран вдигна глава. Очите му не виждаха нищо. Беше обявил Хеърлок за свой враг. Беше обявил смъртта на Лорн за своя крайна цел. Сякаш тези две неща можеха да облекчат терзанието, да изцерят болката от загубата. „Що за демон ме е обсебил?“
Опонн бил проявил невежливост… Какво искаше да каже Рейк? „Твои собствени ли са били всички тези мисли? Виж се само — всеки твой ход прилича на отчаяно търсене кого да обвиниш, и винаги — някого другиго. Това, че съм станал инструмент на един бог, го превърнах в оправдание, в извинение да не мисля, само да реагирам. И заради това умряха други.“
Рейк му беше казал и още нещо: „Довърши онова, което си започнал.“ С демоните си трябваше да се оправя по-късно. Връщане назад не можеше да има. Но беше погрешно да си въобразява, че онова, което е замислил, ще сложи край на болката му. Кръвта и на Лорн по вече опетнените му ръце нямаше да донесе онова, което търсеше.
Паран стана и поведе конете към мястото на битката. Тайст Андий беше изчезнал, но Хрътките си бяха тук, неподвижни тъмни купчини плът върху жълтата трева. Той пусна юздите и пристъпи към едната. От прореза по гърдите на звяра все още се цедеше кръв. Наведен, Паран протегна ръка и пръстите му пробягаха по козината на животното. „Виждаш ли какво ти носи страстта да убиваш? Кълна се в дъха на Гуглата, беше красив звяр!“ Връхчетата на пръстите му докоснаха кръвта. Капитанът рязко дръпна ръката си, но беше твърде късно. Нещо протече нагоре по ръката му и се вля в него. И той пропадна в мрака, а в ушите му задрънчаха вериги.
А след това Паран вече вървеше, и не беше сам. От всички страни в сумрака го обкръжаваха смътни фигури, всяка окована в дълги железни синджири, и се напрягаха, сякаш теглеха нещо огромно и неимоверно тежко. Земята под нозете му беше гола, безжизнена. Над главата му нямаше нищо освен тъмнина. А под непрестанното дрънчене на веригите се чуваше един още по-тежък звук, който се усещаше дори в земята. Паран — само той не беше окован, изостана, за да види източника на този звук; подминаваха го оковани фигури, човешки и нечовешки. Появи се силует на нещо огромно и тромаво, черно като катран. Фургон, неописуемо грамаден, и колелата му бяха по-големи от човешки бой. Тласнат от неутолимото желание да разбере какво кара фургонът, Паран се приближи.
Един синджир го шибна през гърдите и го накара да залитне. Точно над него се чу разкъсващ ушите вой. Криви нокти стиснаха лявата му ръка и го приковаха към земята. Верига издрънча зад гърба му. Той се задърпа. Над лицето му надвисна студена влажна муцуна, лъснаха два реда свирепи зъби. Челюстите зейнаха, сключиха се около врата му и започнаха да се стягат.
Паран остана съвсем неподвижен, в очакване на фаталното затваряне на огромните челюсти. Но най-неочаквано те се отдръпнаха. И той се озова пред очите на Хрътката, едното синьо, а другото — жълто. Огромен железен нашийник стягаше врата й. Звярът скочи встрани. Синджирът зад него изплющя и се изпъна, Паран литна във въздуха и по-скоро усети, отколкото видя как фургонът изскрибуца и се наклони на една страна, докато се просваше точно на пътя на едно от дървените колелета.
Нечия ръка стисна яката на наметалото му и го издърпа встрани. Капитанът се изправи.
Глас заговори до него:
— Всеки, който е спечелил милостта на Хрътките и върви тук неокован, е човек, с когото си струва да поговориш. Повърви с мен.
Сянката на гуглата криеше лицето на непознатия. Мъжът беше едър, облечен в дрипи. След като пусна Паран, той отново задърпа синджира си.
— Никога досега — изпъшка непознатият — този затвор не е подлаган на такова изпитание. — Изпъшка пак, щом фургонът отново залитна от отчаяните усилия на Хрътките да се измъкнат на свобода. — Боя се, че това ще го обърне.
— И като го обърне, какво?
Лицето се извърна за миг към него и в тъмното Паран успя да види блесналите зъби.
— Тегленето ще е по-трудно, какво.
— Къде сме?
— В Лабиринта, вътре в Меча. Драгнипур не те ли уби и теб?
— Ако беше, нямаше ли и аз да съм окован?
— Вярно. Тогава какво търсиш тук?
— Не знам — призна Паран. — Видях как Хрътките бяха убити от меча на Рейк. После пипнах кръвта на едно от посечените животни.
— Това обяснява объркването им. Помислили са те за някой от тях… отначало. Добре направи, че й се предаде.
— Твърде бях уплашен, за да направя друго, искаш да кажеш.
Непознатият се изсмя.
— И така да е.
— Как се казваш?
— Имената са безсмислени. Рейк ме уби. Отдавна. Това стига.