— Е, какво ще правим сега, Кол?
Раненият мъж сви рамене.
— Ще успокоим момичето, какво друго. Като го гледам, май има нужда от помощ.
— Но тя уби Черт — напомни Крокъс. — Видях кръвта по ножа й.
Кол примижа към момичето.
— Не че не ти вярвам, момче, но това момиче не изглежда способно да убие никого.
— Мислиш ли, че не го виждам? Просто ти казвам какво видях. Знам, че звучи глупаво, но…
— Все едно, тя пак има нужда от помощта ни — въздъхна Кол. — Тъй че иди и я доведи тук, Крокъс.
— Как?
— Проклет да съм, ако знам — ухили се Кол. — Пробвай с флирт.
Крокъс го изгледа отвратено, обърна се и тръгна предпазливо към девойката. Тя се стегна и отстъпи назад.
— Внимавай! — извика Крокъс и посочи урвата зад нея.
Момичето видя, че стои на самия ръб на стръмния склон. Странно, но това сякаш го поуспокои. То направи няколко крачки към Крокъс и очите му зашариха.
— Спокойно — измърмори той. — Всичко е наред. Разбираш ли ме? — Посочи устата си и направи няколко мимики, уж че говори.
Кол зад него изпъшка.
Момичето изненада и двамата, като му отвърна на дару.
— Разбирам те — заговори то на пресекулки. — Вече повече. Вие не сте малазанци, не говорите малазански. Но те разбирам. — Намръщи се. — Но как?
— Малазанка си значи? — попита Кол. — Откъде си бе, момиче?
Тя помисли малко.
— От Итко Кан.
— Я! — Кол се изсмя. — Буря ли те е издухала чак тук?
Изведнъж тя сякаш осъзна, че е станало нещо нелепо, и очите й се ококориха.
— Къде е татко? Какво стана с мрежите? Купих вървите да ги изплетем, после срещнах онази прорицателка… Риггалай Прорицателката, восъчната вещица. Помня я… тя умря! — Момичето падна на колене. — Тя умря! А след това…
Лицето на Кол беше станало строго, замислено.
— След това?
— Не помня — прошепна момичето и загледа ръцете си. — Нищо друго не помня. — И заплака.
— Кълна се в хилядата цици на Джедъроун — изруга тихо Кол и дръпна Крокъс на една страна. — Слушай ме внимателно, момче. Не ни чакай нас. Отведи това момиче при чичо си. Заведи я при Мамът, и то бързо.
— Крокъс се намръщи.
— Защо? Не мога просто така да ви оставя тук, Кол. Кой знае кога ще се съвземат Мурильо и Круппе? Ами ако оная наемничка пак се върне?
— А ако се върне?
Крокъс се изчерви и извърна глава.
— Мурильо е здраво копеле, въпреки благовонията му — рече Кол. — Ей сега ще стане и ще затанцува. Заведи момичето при чичо си, момче. Направи каквото ти казвам.
— Все още не си ми казал защо — отвърна Крокъс.
— Само предчувствие, нищо повече. — Кол стисна момчето за рамото. — Това момиче е било обсебено. Така мисля. Някой или нещо я е довело тук в Даруджистан и я е пуснало подир нас. Истината се крие някъде в главата й, Крокъс, и може да се окаже съдбоносна. Чичо ти познава подходящите хора, те могат да й помогнат, момче. Хайде, мятай се на коня ми. Аз ще изчакам тук да се събудят приятелите ни. По дяволите, бездруго не мога да вървя пеш. Круппе и Мурильо ще се оправят с нещата тук. Тръгвай!
Крокъс погледна плачещото момиче, после каза:
— Добре, Кол. Връщаме се двамата с нея.
— Добре — изсумтя Кол. — Остави ми едно одеяло и малко храна. И се махай оттук, а ако на оня мой проклет кон му се пръсне сърцето пред градските порти, толкоз по-добре. Скачай на него, момче.
16.
Раната в лявото рамо на Лорн не беше дълбока. Без магическа помощ обаче рискът да забере беше повод за тревога. Тя се върна при бивака и завари Туул на същото място и в същата поза, в която го беше оставила заранта.
Без да обръща внимание на имасеца, адюнктата извади билките от дисагите, седна и се залови да почисти и превърже раната.
Нападението беше глупаво и ненужно. Твърде много неща се бяха случили напоследък, твърде много идеи, твърде много от жената Лорн се беше намесвало в задълженията й на адюнкта на императрицата. Правеше грешки, каквито не беше правила от години.
Туул й беше дал толкова поводи за мислене, че тя не можеше да се справи с тях. Думите, които имасецът бе изрекъл уж между другото, бяха достигнали до нещо дълбоко в нея, бяха го сграбчили и не го пускаха. Чувства раздираха адюнктата и замъгляваха света около нея. Тя отдавна бе изоставила тъгата, а с нея — и съжалението. Състраданието беше проклятие за адюнктата. Но ето че сега всички тези чувства кипяха в нея на приливи и я теглеха във всички посоки. Усети, че се е вкопчила в титлата си на адюнкта и в това, което тя значеше, като в спасително въже към разума, към стабилността и контрола.