„Контрол.“ Думата заотеква в мислите й — стегната, твърда и сигурна. Какво беше ядрото на империята, ако не контрол? Какво оформяше всеки акт на императрица Ласийн, всяка нейна мисъл? А какво бе представлявало ядрото на най-първата империя — великите воини, дали облика на Т’лан Имасс до ден-днешен?
Лорн въздъхна и заби поглед в пръстта под краката си. Но нали всъщност към това се стремяха всички? От едно момиченце, понесло въжета за мрежа на баща си, до безсмъртната сила, която го беше обсебила, за да го използва за своите си цели. „През целия си живот сме се борили за контрол, за начин по-удобно да нагодим живота около себе си, вечния и безнадежден стремеж към привилегията да можеш да определяш облика на своя живот.“
Имасецът с тристахилядогодишните си думи бе внушил на Лорн чувство за безсилие. И то й действаше, заплашваше да я надвие.
Беше оставила живота на момчето, като бе изненадала с това и него, и самата себе си. Усмихна се тъжно. Вече се бе лишила от привилегията да предрича живота си. Да оставим околния свят — та тя не можеше да предскаже дори собствените си действия, нито посоката на мислите си.
Това ли беше истинската природа на чувството? Великият отрицател на логиката, на контрола — прищявката да си човек. Какво й предстоеше?
— Адюнкта.
Сепната, Лорн вдигна глава и видя, че Туул е застанал пред нея. Скреж беше покрил воина и димеше в топлия въздух.
— Ранена сте.
— Малка схватка — отвърна тя хрипливо, почти смутена. — Свърши бързо. — Притисна раната и стегна рамото си с превръзката. Стана малко неугледна, защото можеше да използва само едната си ръка.
Туул коленичи до нея.
— Аз ще ви помогна, адюнкта.
Изненадана, Лорн се вгледа в мъртвешкото лице на воина. Но следващите му думи заличиха всякаква мисъл за това, че имасецът проявява състрадание.
— Малко време ни остава, адюнкта. Отворът ни очаква.
Имасецът я поведе и Лорн видя, че камъкът белег се е пръснал. Но като се изключеше това, всичко останало изглеждаше непроменено.
— Къде е отворът? — попита тя.
Туул се спря пред поломените камъни.
— Аз ще водя, адюнкта. Следвайте ме по петите. Щом влезем в гробницата, извадете меча. Умъртвяващият ефект ще е нищожен, но ще забави връщането на джагъта в съзнание. Достатъчно, за да доведем усилията си докрай.
Лорн вдиша дълбоко. Тръсна глава, за да прогони съмненията си. Връщане вече нямаше. А беше ли имало изобщо някакъв избор? Правотата на самия въпрос беше спорна, осъзна тя. Нейния избор го бяха направили други.
— Е, добре. Води, Туул.
Имасецът разпери ръце. Хълмистият склон пред тях потъна в мъгла, сякаш пред него се издигна навян от вятъра пясък. Вятър кипна през странната мъгла. Туул пристъпи напред.
Лорн изпървом се стъписа от вонята, която я лъхна, воня на въздух, отровен от хилядолетия пулсираща магия, безчет магически прегради, разпръснати от силите Телланн на Туул. Продължи напред с усилие, вперила поглед в широкия, покрит с дрипи гръб на имасеца.
Влязоха в самия хълм. Пред тях се появи коридор, водещ навътре в тъмното. Скреж бе покрил струпаните скални грамади, оформящи стените и тавана. Щом навлязоха по-навътре, въздухът стана леденостуден, лишен от всякакви миризми и гъсто зелен; по стените се нижеха бели въжета от лед. Подът — замръзнала отъпкана пръст — се смени с каменни плочи, хлъзгави от лед.
Крайниците и лицето на Лорн изтръпнаха. Дъхът й се сбираше на бяла пара, която се отнасяше навътре в тъмното. Коридорът се стесни и тя видя странни символи, надраскани по и в леда, покриващ стените. Знаците сякаш докоснаха нещо дълбоко заровено в нея — почти имаше чувството, че ги познава, но щом се съсредоточеше върху тях, усещането, че са й познати, изчезваше.
— От моя народ са влизали тук — заговори Туул. Замълча и погледна адюнктата през рамо. — Добавили са свои прегради към ония, които са оставени от затворилите тиранина джагъти.
Лорн се подразни.
— И какво от това?
Имасецът се взря мълчаливо в очите й, после отвърна глухо:
— Адюнкта, вярвам, че знам името на този Джагътски тиран. Обладан съм от съмнения. Това същество не бива да се освобождава. Но, също като вас, съм принуден.
Лорн затаи дъх.
— Адюнкта — продължи Туул, — разбирам раздвоението, което изпитвате. Споделям го. Когато свърши всичко, ще се махна.
Тя се обърка.
— Ще се махнеш?
Туул кимна.
— Щом направим това, за което сме дошли, клетвата ми ще е изпълнена. Повече няма да могат да ме обвържат. Такава е остатъчната сила на този спящ джагът. Колкото до това, благодарен съм.