— Но защо ми казваш всичко това?
— Адюнкта, каня ви да заминете с мен.
Лорн отвори уста, но не можа да измисли отговор и замълча.
— Моля ви да обмислите предложението ми, адюнкта. Ще отпътувам, за да потърся един отговор, и ще го намеря.
„Отговор? На какво?“ — прииска й се да го попита. Но нещо я накара да спре, някакъв прилив на страх й каза: „Не искаш да знаеш. По-добре да не знаеш това.“
— Да вървим — изхриптя сухо гласът й.
Туул продължи напред в тъмното.
След минута Лорн го попита:
— Колко време ще ни отнеме това?
— Време? — В гласа му се долавяше насмешка. — В тази гробница, адюнкта, времето не съществува. Джагътите, които са затворили тук своя родственик, са донесли леден век в тази земя, последния печат на гробницата. Адюнкта, половин левга лед покрива тази гробна камера — все още. Двамата с вас сме дошли във време и място преди стапянето на джагътския лед, преди появата на голямото вътрешно море, известно на Имасс като Джагра Тил, преди отминаването на безброй векове…
— А когато се върнем? — прекъсна го Лорн. — Колко време ще е изтекло?
— Не мога да кажа, адюнкта. — Имасецът замълча и се обърна към нея, очните му кухини заблестяха с магическа светлина. — Никога досега не съм го правил.
Въпреки коравата кожена броня натискът на женско тяло в гърба на Крокъс бе изкарал повече пот на лицето му, отколкото ако беше само горещината. И все пак чувствата, които караха сърцето му да тупа бясно в гърдите, бяха смесени. От една страна, налице беше голият факт, че с него е едно момиче, почти на годините му и доста привлекателно при това, с изненадващо силни ръце, увити около кръста му, и с топъл, влажен дъх във врата му. От друга страна, същата тази жена беше убила един човек и той не можеше да измисли друга причина тя да се появи тук сред хълмовете, освен че се кани да убие и него. Ето защо се чувстваше твърде напрегнат, за да го зарадва това, че е с него на коня.
Почти нищо не си бяха казали, откакто оставиха Кол. Крокъс знаеше, че след още един ден ще видят стените на Даруджистан. Зачуди се дали тя помни града. А след това един глас, който звучеше като на Кол, заговори в главата му: „Ами защо не я попиташ бе, идиот?“ Крокъс се намръщи.
Тя обаче заговори първа.
— Итко Кан далече ли е оттук?
Той помисли дали да не се изсмее, но нещо — инстинкт може би — го спря.
— Никога не съм чувал за такова място. В империята ли е?
— Да. Ние не сме ли в империята?
— Все още не — изръмжа Крокъс. После се отпусна. — Намираме се на един континент, наречен Дженабакъз. Малазанците дойдоха от моретата, от изток и от запад. Вече контролират всички Свободни градове на север, както и конфедерацията Натилог.
— О — отвърна вяло момичето. — Значи сте във война с империята?
— Повече или по-малко. Макар че стане ли въпрос за Даруджистан, никога не се знае.
— Така ли се казва селото, в което живееш?
— Село ли? Даруджистан е град. Най-големият и най-богатият град на целия континент.
В отговора й се долавяше искрена възхита.
— Град? Никога не съм била в град. А ти се казваш Крокъс, нали?
— Откъде знаеш?
— Така те нарече твоят приятел, войникът.
— О, да. — Защо ли подскочи сърцето му, като разбра, че тя знае името му?
— Няма ли да ме попиташ аз как се казвам? — попита го тихо девойката.
— А ти помниш ли си името?
— Не — призна тя. — Странно, нали?
Той долови чувство в отговора й и нещо се стопи в душата му — което го ядоса още повече.
— Е, не мога да ти помогна кой знае колко с това.
Тя като че ли се отдръпна и ръцете й на кръста му се отпуснаха. Той обаче помръдна в седлото и това я накара отново да го прегърне здраво. „Е, така е по-добре — подсмихна се Крокъс. И очите му се ококориха. — Какви ги приказвам?“
— Крокъс?
— Какво?
— Дай ми някое даруджистанско име. Избери едно. Любимото ти.
— Чалис — отговори той, без да мисли. — Не, почакай! Не може да си Чалис. Вече познавам една Чалис. Ти трябва да си друга.
— Тя приятелката ти ли е?
— Не! — сопна се той. Дръпна юздите и спряха. Крокъс прокара ръка през потната си коса, после скочи на земята и поведе коня за юздите. — Искам да повървя пеш.
— Да — каза тя. — Аз също бих искала да повървя.
— Е, добре, аз пък може би искам да бягам!
Тя го изгледа притеснено.
— Да бягаш? От мен ли, Крокъс?
Видя как зад очите й се срутиха неща — какви бяха тези неща? Изпита отчаяно желание да разбере, но да я попита направо беше просто невъзможно. Защо беше невъзможно — не знаеше. Просто беше. Сведе глава и изрита един камък.