— И ние оставихме Кол там? — изсъска Мурильо. — Ти ум имаш ли, Круппе?
— Той ще се оправи и скоро ще ни последва — каза Круппе. — Нуждата от бързина надделява над всякакви други съображения.
— Освен евтините сделки с някой коняр — изръмжа Мурильо. — Значи из хълмовете Джадроуби има малазанци. Какво се кани да направи тя? Само не ми казвай, че не знаеш. Ако не подозираше нещо, нямаше да бързаме толкова.
— Подозирам, несъмнено. — Круппе кимна. — Помниш ли когато Крокъс изрече схватливата си забележка, след като подминахме кръстопътя? Търсене на слух или нещо подобно?
— Почакай малко — изстена Мурильо. — Пак ли оная легенда за гробницата? Тук няма…
Круппе вдигна пръст и го прекъсна.
— Какво вярваме ние е без значение, Мурильо. Налице е фактът, че малазанците търсят истината за този слух. И както подозират и Круппе, и майстор Барук, бидейки еднакво интелигентни, като нищо може да я намерят. Оттук и тази наша задача, мой скъпи приятелю. — Той свъси вежди. — Отатаралско оръжие в ръцете на майсторка на меча. Плюс Т’лан Имасс, спотайващ се наоколо…
— Какво? — избухна Мурильо и се опули. Опита се да обърне мулето, но животното се заинати и заби копита в земята. — Кол остана там, целият накълцан, с една малазанска убийца наблизо, и един Имасс? Ти луд ли си, Круппе?
— Но, скъпи ми Мурильо — възкликна Круппе, — Круппе би помислил, че ти ще си нетърпелив, не, ще искаш отчаяно да се върнеш в Даруджистан час по-скоро!
Това го спря. Той се обърна към Круппе с помръкнало лице и изхриптя:
— Хайде, изплюй го най-после.
Круппе вдигна вежди.
— Кое?
— Намекваш за нещо, все ме ръчкаш с него. Тъй че ако смяташ, че изобщо знаеш нещо, давай да го чуем. Иначе обръщаме веднага и се връщаме при Кол. — Като видя как се разшаваха очичките на Круппе, Мурильо се засмя. — Ха, мислеше да ме разсееш, нали? Е, няма да стане.
Круппе вдигна ръце.
— Чийто и ум да е измислил този безумен план да се върне на Кол полагащата му се титла, Круппе не може да направи нищо, освен горещо да аплодира!
Мурильо зяпна. „Как, в името на Гуглата, Круппе…“
Дебелакът продължи:
— Но всичко това е несъществено, щом сме изправени пред факта за Крокъс и гибелната опасност, в която той се намира сега. Нещо повече, ако тази млада девойка наистина е била обсебена, както подозира Кол, рисковете са направо ужасни! Дали тя е единствената, тръгнала да отнеме крехкия, беззащитен живот на момчето? Какво да кажем за хилядите богове и демони, които със стръв биха се счепкали с Опонн при първа възможност? Прочие, нима Мурильо, старият и верен приятел на Крокъс, тъй безгрижно ще остави момчето на сляпата съдба? Нима Мурильо е човек, който ще се поддаде на паниката, на разните „ами ако“, на ордата невъобразими кошмари, промъкващи се из сенките на необузданото му въображение.
— Добре, добре! — сопна се Мурильо. — Хайде, млъкни малко.
При тази разумна забележка Круппе само кимна.
Час по-късно, щом здрачът запълзя по склоновете, Мурильо се сепна и изгледа с яд спътника си.
— Проклетник такъв — прошепна той. — Казах му да не ме разсейва. И какво е първото нещо, което прави? Да ме разсее.
— Мурильо нещо си мърмори?
Мурильо разтри челото си.
— Нещо ми се замая главата. Я да си намерим място за бивак. Крокъс и момичето бездруго няма да стигнат до града по-рано от утре. Съмнявам се, че ще е в опасност по пътя, а до утре вечер лесно ще го намерим. През деня всичко ще е наред — в името на Гуглата, те нали ще са при Мамът?
— Круппе признава, че също е налегнат от умора. Наистина трябва да се намери място за бивак, а Мурильо може да спретне едно огънче, може би, а и вечеря да приготви, докато Круппе поразсъждава над жизненоважни дела.
— Страхотно. — Мурильо въздъхна. — Направо страхотно.
Два дни след ненадейната му среща с Тайст Андий на капитан Паран му хрумна, че Рейк не бе заподозрял, че е малазански войник. Иначе щеше да е мъртъв. Недоглежданията, изглежда, го бяха спасили. Убиецът му в Пейл трябваше да провери по-добре… а сега и Синът на Тъмата, който го измъкна от челюстите на Хрътките, на свой ред го беше оставил жив и свободен. Дали имаше някаква схема в това? Долавяше се миризмата на Опонн, макар че Паран не се съмняваше в твърденията на Рейк.
Тогава дали наистина късметът му се намираше в меча му? И дали тези прояви на милостта на съдбата не бележеха повратни моменти — моменти, които щяха да се върнат и да терзаят онези, които го бяха пощадили? Заради собственото му добро, надяваше се, че не.
Пътят на империята вече не беше негов. Твърде задълго бе изоставил тази пътека на кръв и измяна. Никога вече. Това, което стоеше пред него, следователно, бе единствено усилието да спаси живота на Уискиджак и неговия взвод. Ако успееше в това, беше готов да приеме собствената си смърт като последствие.