Някои неща се оказваха по-съществени от живота на човек и може би справедливостта съществуваше извън умовете на хората, отвъд дори алчните очи на богове и богини, нещо сияйно, чисто и окончателно. Някои философи, които беше чел по време на учението си в столицата на Малазан, Унта, твърдяха нещо, което тогава му се беше сторило абсурдно. Моралът, твърдяха те, не е нещо относително, нито съществува единствено в света на човешките отношения. Не, те обявяваха морала за императив на всеки живот, естествен закон, който не се изразява нито в бруталните действия на зверовете, нито във високите амбиции на човека, а е нещо друго, нещо ненакърнимо.
„Поредното търсене на сигурността.“ Паран се намръщи и се вгледа в коловозите на пътя, виещ се напред през ниските хълмове. Спомни си как беше обсъждал това с адюнкта Лорн, по време, когато никой от двамата не беше притиснат от външния свят. Просто поредното търсене на сигурност, беше казала тя, с горчив и циничен тон, и бе сложила край на спора толкова ясно, колкото ако бе забила нож в оцапаната с вино маса между двамата.
За да дойдат такива думи от устата на жена, не по-голяма от него, беше заподозрял тогава Паран, както подозираше и сега, точно тази й гледна точка не беше нищо повече от лековато и лениво подражание на императрица Ласийн. Но Ласийн може би имаше право на такъв възглед, а Лорн — не. Най-малкото според Паран. Ако някой изобщо имаше право на този отегчен от света цинизъм, то това бе императрицата.
Вярно, адюнктата се бе превърнала в продължение на Ласийн. Но на каква цена? Той бе видял младата жена зад маската й само веднъж — когато гледаха онзи път, покрит с телата на мъртвите войници. Пребледнялото, изплашено момиче, което беше Лорн, се бе показало за един-единствен крехък миг. Но можеше да си спомни кое бе предизвикало връщането на маската — сигурно беше нещо, което той самият бе казал, нещо, което бе подхвърлил иззад собствената си маска на закален войник.
Паран въздъхна дълбоко. „Твърде много съжаления. Изгубени шансове — и с подминаването на всеки от тях ставаме все по-малко хора, и все повече затъваме всички в кошмара на властта.“
Невъзвратим ли беше животът му? Жалко, че нямаше отговор на този въпрос.
Някакво движение на юг привлече вниманието му, а с него Паран усети и някакъв тътнещ звук, надигащ се сякаш изпод земята около него. Той се изправи на стремената. Точно отпред над земята се издигаше стена от прах. Той обърна коня си на запад и го подкара в тръс. Няколко мига по-късно дръпна юздите. Завесите от прах висяха и в тази посока. Паран изруга и пришпори до билото на близкото възвишение. Прах. Прах от всички страни. „Буря? Не, тътенът е прекалено равномерен.“ Спусна се надолу към равнината и отново дръпна юздите; чудеше се какво да прави. Стената от прах се издигаше и закриваше хълма отсреща. Дълбокият тътен се усили. Примижал, Паран се загледа през прахта. Там се движеха някакви тъмни грамадни туловища, пръскаха се в двете посоки и идваха право към него. След малко той се оказа обграден от тях.
Бедерини. Беше слушал приказки за огромните космати зверове, движещи се из вътрешните равнини на стада от по половин милион. Сега във всички посоки не можеше да види нищо освен изгърбените червеникавокафяви, покрити с прах гърбове на животните. Наникъде не можеше да подкара коня си, никакво безопасно място не се виждаше. Той се отпусна в седлото и зачака.
Нещо профуча вляво от него, жълтеникавокафяво и ниско до земята. Капитанът понечи да се обърне и в този миг нещо се стовари върху него от дясната страна, стисна го и го повлече от седлото, Паран изруга, тупна тежко в прахта и се вкопчи в някакви жилави ръце и рошава черна коса. Ритна нагоре с коляно и то се удари в здрав като барабан корем. Нападателят му се превъртя на хълбок и изохка. Паран се надигна зашеметен и се озова пред някакъв младок, облечен в избелели кожи. Момчето скочи, за да се счепка отново с капитана.
Паран бързо се дръпна встрани и го цапардоса в скулата. Нападателят му се просна на земята, изгубил свяст.
От всички страни заехтяха разкъсващи тъпанчетата викове. Бедерините се разделяха от двете страни и се отдалечаваха. Появиха се човешки фигури и започнаха да стесняват кръга около Паран. Риви. Заклетите врагове на империята, съюзниците на Каладън Бруд и Пурпурната гвардия.
Двама воини пристъпиха до изпадналото в безсъзнание момче, хванаха го под мишниците и го извлякоха.
Стадото беше спряло.
Приближи се друг воин и закрачи дръзко към Паран. Прашното му лице беше покрито с пришити към кожата боядисани конци, черни и червени, от скулите чак до брадичката и около устата. Широките му рамене бяха загърнати с кожа от бедерин. Воинът спря на по-малко от една ръка разстояние пред Паран, протегна ръка и я сложи на дръжката на Шанс. Паран избута ръката. Риви се усмихна, отстъпи и нададе тънък пронизителен вик.