На гърбовете на обкръжаващите ги бедерини се надигнаха човешки фигури, присвити над косматите гърбици. Всички стискаха копия. Грамадните животни под воините не им обръщаха внимание, все едно че върху тях бяха накацали скорци.
Двамата воини, които бяха изнесли момчето, се върнаха и спряха при воина с обшитото с конци лице. Той каза нещо на единия отляво. Мъжът тръгна напред и преди Паран да успее да реагира, се хвърли към него, единият му крак се озова зад капитана, а рамото му се заби в гърдите му.
Воинът падна върху него. Острие на нож се плъзна към челюстта на Паран и сряза връзката на шлема. Той се изтърколи и жилави пръсти сграбчиха косата на капитана. Повлякъл воина със себе си, Паран се надигна. Беше му дошло до гуша. Смъртта беше едно, но смърт без достойнство — съвсем друго. Докато ръката на риви се извиваше и дърпаше главата му нагоре, капитанът сграбчи воина между краката и дръпна силно.
Воинът изкрещя и пусна косата му. Измъкна нож. Капитанът се дръпна встрани, сграбчи китката на нападателя и отклони ножа. Изви още веднъж с другата ръка. Риви отново изкрещя и тогава Паран го пусна, превъртя се и бронираният му лакът се стовари в лицето на мъжа.
Кръв плисна като дъжд в прахта. Воинът залитна и рухна на земята.
Копие се плъзна покрай слепоочието на Паран и той се завъртя от удара. Второ копие го удари в бедрото силно, като конски ритник, и кракът му изтръпна. Нещо прикова лявото му стъпало към земята.
Паран извади Шанс от ножницата. Оръжието изкънтя и за малко не изхвърча от ръката му. Той го вдигна нагоре и мечът отново беше ударен. Почти заслепен от болката, от потта и прахта, Паран се надигна, стисна дръжката с две ръце и смъкна Шанс в позиция за отбрана. Мечът беше ударен за трети път, но той успя да го задържи.
След което настъпи тишина. Запъхтян, Паран се огледа.
Ривите го бяха обкръжили, но никой не помръдваше. Тъмните им очи бяха широко отворени.
Паран погледна оръжието си, после яростният му поглед отново обиколи воините, накрая очите му се спряха на Шанс. И останаха там.
Три железни остриета на копия стърчаха от оръжието като листа по клон, всеки връх бе разцепен и смачкан; дръжките бяха строшени, само късчета бяло дърво стърчаха от дупките.
Той погледна към прикованото си стъпало. Едно копие се беше забило в ботуша му, но широкият връх се беше огънал и само притискаше стъпалото му. Около него по земята се стелеха потрошени парчета дърво. Паран погледна бедрото си, но не видя рана. Само кожата на ножницата на Шанс се беше раздрала.
Воинът с премазаното лице лежеше неподвижен на няколко стъпки от него. Капитанът видя, че конят му и товарното животно са си на мястото, непипнати. Кръгът на ривите се раздели и към него пристъпи дребна фигура.
Момиче, може би не повече от петгодишно. Воините се отдръпваха от пътя й сякаш в благоговение или страх, а може би — и двете. Беше облечено в кожи на антилопа, вързани на кръста, и беше босо.
Нещо познато имаше в това дете — в начина, по който стъпваше, в стойката й — щом се спря пред него… нещо познато в тежките клепачи, което накара Паран да се намръщи смутено.
Момичето спря, изгледа го и малкото му кръгло личице се намръщи също като неговото. Детето вдигна ръка, сякаш искаше да го докосне, но после я пусна. Капитанът усети, че не може да откъсне погледа си от нея. „Познавам ли те отнякъде, дете?“
След като тишината между двамата се проточи, зад момичето пристъпи някаква старица и положи набръчканата си ръка на рамото му. Очите на старицата огледаха капитана с уморен и едва ли не гневен поглед. Момичето каза нещо на бързия напевен език на риви, изненадващо нисък за толкова малко дете. Старицата скръсти ръце. Момичето заговори отново, този път настоятелно.
Старицата се обърна към Паран на дару:
— Пет копия те обявиха за наш враг. — Замълча. — Пет копия сгрешиха.
— Имате много повече — каза Паран.
— Така е. А богът, който закриля твоя меч, няма следовници тук.
Момичето проговори отново, този път с властен тон, който изкънтя като желязо върху камък.
Старицата се обърна към него, явно изненадана.
Момичето продължи, думите му очевидно обясняваха нещо. Старицата го изслуша, после тъмните й блестящи очи се извърнаха към капитана.
— Ти си малазанец, а малазанците са избрали да бъдат врагове на риви. Този път и твой ли е? И знай: ще разбера дали лъжеш, щом чуя думите ти.