— Малазанец съм по рождение — отвърна Паран. — Нямам никакъв интерес да наричам ривите свои врагове. Бих предпочел изобщо да нямам врагове.
Старицата примигна.
— Тя ти предлага думи, които да облекчат скръбта ти, войнико.
— Тоест?
— Ти трябва да живееш.
Паран не можеше много да повярва на този неочакван обрат на събитията.
— Какви думи има тя за мен? Никога не съм я виждал.
— Нито тя те е виждала преди. И въпреки това се познавате.
— Не. Не се познаваме.
Погледът на старицата се втвърди.
— Ще чуеш ли думите й, или не? Тя ти предлага дар. Нима ще й го хвърлиш в лицето?
Съвсем смутен, той отвърна:
— Не. Мисля, че не.
— Детето казва, че не бива да скърбиш. Жената, която познаваш, не е преминала през Сводестите дървеса на Смъртта. Нейното пътуване е било отвъд земите, които можеш да видиш, отвъд земите на духа, които всеки смъртен усеща. А сега се е върнала. Трябва да си търпелив, войниче. Ще се срещнете отново, така обещава това дете.
— Коя жена? — запита Паран с разтуптяно сърце.
— Онази, която мислиш за умряла.
Той погледна отново момичето. Познатото в чертите му сякаш го удари в гърдите и Паран се олюля.
— Невъзможно — прошепна той.
Момичето бавно се обърна, тръгна си, прах се завихри около него и го скри от погледа му.
— Почакай!
Чу се друг вик. Стадото отново се понесе напред, прахта се вдигна и скри ривите около него. След няколко мига Паран можеше да види само гърбовете на гигантските животни, тътрещи се от двете му страни. Помисли да си пробие път през тях, но знаеше, че това ще му донесе смъртта.
— Почакай! — отново извика капитанът, но тропотът на стотици — на стотици хиляди — копита по равнината заглуши вика му.
„Татърсейл!“
Цял час измина, докато стадото бедерини се източи. След като и последните животни се изнизаха покрай капитана, той се огледа. Вятърът търкаляше облака прах на изток, над изгърбените хълмове.
Паран се метна на седлото и отново обърна коня си на юг. Хълмовете Джадроуби се издигнаха в далечината. „Какво си направила, Татърсейл?“ Спомни си, че Ток бе забелязал диря от малки отпечатъци, водещи от овъгления стълб — единственото, което беше останало от Белурдан и Татърсейл. „Дъх на Гуглата, ти ли си го замислила всичко това? Преродена, вече пет-шестгодишно дете… дали изобщо си смъртна вече? До божество ли си се въздигнала? Намерила си си народ, странен, примитивен народ — но с каква цел? И когато се срещнем следващия път, на колко години ще изглеждаш тогава?“
Замисли се за ривите. Те водеха стадото си на север, стадо достатъчно голямо, за да нахрани… „Армия в поход. Каладън Бруд… той е тръгнал към Пейл. Това е нещо, за което Дужек едва ли е подготвен. Едноръкия е в беда.“
До залез-слънце му оставаха още два часа езда. Отвъд хълмовете Джадроуби се простираше Лазурното езеро и на южния му бряг беше град Даруджистан. А в града — Уискиджак и неговият взвод. „А в този взвод една млада жена, която се подготвям да срещна от три години. Богът, който я е обсебил — дали и той вече е мой враг?“
Въпросът дойде неочаквано и смрази сърцето му. „Богове, какво пътуване само, а ето, че исках да мина през тази равнина незабелязан. Глупава мисъл. Книжници и магове пишат непрестанно за трагични привличания… като че ли самият аз съм се превърнал в едно такова живо привличане, в магнит за асценденти. За тяхна гибел, като че ли. Мечът ми Шанс отвърна на онези пет копия въпреки всичко, което причиних на един от Близнаците. Как да си го обясня това? Истината е, че каузата ми стана моя собствена и ничия друга. Не на адюнктата, не на империята. Заявих, че предпочитам да нямам никакви врагове… и старицата видя в тези мои думи истина, и значи, изглежда, са истинни.“
„Безкрайни изненади, Гъноуз Паран. Продължавай напред, да видим какво ти предстои“.
Пътят се заизкачва по някакъв хълм и капитанът пришпори кобилата. Щом стигна билото, дръпна рязко юздите.
Седналият до малък тлеещ огън, облечен в тежки доспехи войник с мъка се надигна на крака. Близо до него имаше вързано муле. Мъжът закуцука, извади тежкия си меч, подпря се на него и изгледа капитана.
Паран подкара бавно кобилата и се огледа. Воинът като че ли беше сам. Паран спря на около трийсет стъпки от него.
Непознатият му заговори на дару:
— Не съм в добра форма за бой, но ако го искаш — имаш го.
Паран за кой ли път благодари наум за настояването на адюнктата да се образова добре: отговорът му беше толкова добър, колкото ако говореше на родния си език: