Изтри очите си с ръка.
— Все едно, аз отхвърлих синовните си задължения и развалих уговорения брак. Мисля, че убих баща си, като се ожених за Ейстал — така се казваше курвата, макар че след това си смени името. — Изсмя се дрезгаво към тъмното небе. — Не й отне много време. Още не знам как успя да уреди подробностите, колко мъже е вкарала в леглото си, за да купи влиянието им, нито как го направиха те. Знам само, че един ден се събудих лишен от титла, лишен дори от семейното си име. Имението беше нейно, парите бяха нейни, всичко беше нейно, и тя вече нямаше нужда от мен.
Пламъците ближеха сухите дърва между двамата. Паран замълча. Усещаше, че мъжът срещу него има да сподели още много неща и че се бори с тях.
— Но не тази измяна беше най-тежката, Паран — най-сетне отрони той и погледна капитана в очите. — О, не. Най-лошото настъпи, след като го преживях. Можех да се боря с нея. Можех да спечеля дори. — Челюстта му се стегна — единственият признак за болката, която изпитваше — после той продължи с равен кух глас: — Познатите ми от десетки години гледаха през мен. За всички тях аз бях мъртъв. Предпочитаха да не ме слушат. Просто ме подминаваха или дори не идваха до вратите на именията си, когато ги виках. И аз се съгласих с тях. Махнах се. Изчезнах. Едно е приятелите ти да скърбят за твоята кончина. Но съвсем друго е да предадеш собствения си живот, Паран. Но както ти каза, с това се свърши.
Капитанът извърна очи и примижа в тъмното. „Каква е тази човешка страст — зачуди се, — дето ни води към това опустошение?“
— Игрите на знатните — промълви той — покриват целия свят. И аз бях роден благородник като теб, Кол. Но в Малаз се оказахме врагове за стария император. Прекършваше ни при всеки повод, докато не се свихме като набити с камшик псета. Свивахме се с години. Но всичко това беше въпрос на власт, нали? — каза той по-скоро на себе си, отколкото на човека, чийто огън споделяше. — Няма достатъчно добри уроци, които да усвои един благородник. Премислям годините си, изживени сред тази извратена среда — вглеждам се сега в този свой живот, Кол, и разбирам, че не е бил никакъв живот. — Той помълча малко, след което погледът му се върна към Кол и по устните му пробяга лека усмивка. — Откакто напуснах империята и отрязах веднъж и завинаги всички съмнителни привилегии на знатната си кръв, в името на Гуглата, никога не съм бил толкова жив. Онова преди изобщо не беше живот, само бледа сянка на това, което откривам сега. Не е ли това една истина, от която повечето от нас твърде много се боят, за да я приемат?
— Не съм най-умният, когото ще срещнеш на този свят, Паран, и мислите ти са някак твърде дълбоки за мен. Но ако те разбирам правилно, седиш си ти тук, гледаш пред себе си един стар глупак и му казваш, че е жив. Точно сега. Толкова жив, колкото може да е. И каквото и да е предал, не е било никакъв живот, така ли?
— Ти ми кажи, Кол.
Мъжът го погледна с гримаса и оправи с ръка оредялата си коса.
— Работата е, че искам да си го върна. Искам да си върна всичко.
Паран прихна и продължи да се смее, докато коремът не го заболя.
Кол го погледа, а после от гърдите му се надигна тих гърлен кикот. Посегна зад гърба си, награби шепа съчки и ги захвърля в огъня, една по една.
— Е, проклет да съм, Паран — заговори той и весели бръчки се струпаха около блесналите му очи, — ако не се появи като пратена от бог мълния. Признавам ти го. Признавам ти го повече, отколкото мога да ти опиша.
Паран изтри сълзите от очите си.
— Кълна се в дъха на Гуглата. Просто две бойни мулета, които си говорят, а?
— Да, Паран. Е, ако бръкнеш в оная торба там, ще намериш шише вино от Уори. Реколтата е някъде отпреди седмица.
Капитанът го изгледа.
— В смисъл?
— В смисъл, че му изтича срокът.
Шеста книга
Градът на синия пламък
17.