Щом Ралик Ном се приближи към хана „Феникс“, откъм задната уличка, от една потънала в сянка ниша излезе едра набита жена и се изпречи на пътя му. Той я погледна учудено.
— Искаш ли нещо, Мийзи?
— Ти остави к’во искам аз. — Мийзи му се усмихна подканящо. — Това вече го знаеш отдавна. Дошла съм да ти кажа нещо, Ном. Я се отпусни.
Той скръсти ръце и зачака.
Мийзи огледа уличката, след което се наведе към убиеца.
— Има един, в кръчмата. Пита за тебе. По име.
Стреснат, Ралик се изправи.
— Как изглежда?
— Като войник, ама без униформа — отвърна Мийзи. — Не съм го виждала да се навърта тъдява. Е, к’во мислиш, Ном?
— Нищо. Къде седи?
Мийзи се ухили.
— На масата на Круппе. Познайници. Страхотно, а?
Ралик мина покрай нея и се запъти към хана. Жената тръгна след него, но той вдигна ръка и каза, без да се обръща:
— Изчакай малко, Мийзи. Ирилта къде е?
— Вътре е. Късмет, Ном.
— Късмета Гуглата го взел — измърмори Ралик, зави на ъгъла и се изкачи по стъпалата.
Застана на прага и огледа хората вътре. Няколко непознати, недостатъчно, за да го притеснят обаче. Погледът му се плъзна към един мъж, който седеше на масата на Круппе. Толкова невзрачен изглеждаше, че човек трудно щеше да му обърне внимание. После Ралик закрачи към него и тълпата взе да му отваря път — нещо, което не беше забелязвал никога досега. Развеселен, той спря погледа си на непознатия и не го откъсна от него, докато той не го забеляза. Очите им се срещнаха, но мъжът не направи нищо, освен да отпие от халбата си и да я постави бавно на масата.
Ралик дръпна един стол и го обърна.
— Аз съм Ралик Ном.
Непознатият излъчваше някаква вдъхваща доверие стабилност. Ралик усети, че се е успокоил, въпреки обичайната си напрегнатост. Но още първите думи на непознатия промениха това.
— Змиорката има съобщение за теб — заяви той направо. — Пряко, от уста на уста. Преди да ти го предам обаче, трябва да ти опиша някои обстоятелства — доколкото мога. — Замълча, отпи от халбата и продължи: — Значи Търбан Орр е наел още една дузина ловци. За какво са тръгнали на лов ли? Ами, примерно за мен. Твоят проблем е, че вече ще ти е по-трудно да стигнеш до него. Змиорката одобрява усилията ти във връзка с лейди Симтал. Връщането на Кол е желано от всички, които държат на единството и честта в Съвета. Ако ти трябва нещо, поискай го сега и ще го получиш.
Погледът на Ралик се беше втвърдил.
— Не знаех, че Мурильо има такава голяма уста.
Мъжът поклати глава.
— Твоят съмишленик не е разкрил нищо. Нито ти. Това си е работа на Змиорката. Е, какво искаш?
— Нищо.
— Добре. — Непознатият кимна, сякаш бе очаквал този отговор и е доволен от него. — Между другото, усилията на Търбан Орр да прокара прокламацията бяха… възпрепятствани. За неопределен срок. Змиорката иска да ти благодари за неволната роля, която изигра в това. Все едно, съветникът проучва други възможности. Следят го отблизо. Оттук и щастливото ни откритие, което е в същината на съобщението на Змиорката до теб. Снощи под Деспотския барбикан Търбан Орр се е срещнал с представител на Гилдията на убийците — само по себе си това си е истински подвиг от негова страна, като имаме предвид колко трудно е човек да намери приятелите ти. Все едно, Търбан Орр е уредил контакт. — Мъжът изчака, докато Ралик се съвземе от слисването, след което продължи: — Контактът е уреден от Търбан Орр, както казах, но не за него самия. По-скоро лейди Симтал е решила, че смъртта на Кол трябва да е толкова факт в реалния свят, колкото е на книга.
— Кой? — попита дрезгаво Ралик. — Кой е бил свръзката?
— Ще стигна и до това. Първо, поръчката е била приета, защото заплащането е сериозно. Знаят, че Кол в момента е извън Даруджистан. Просто го чакат да се върне.
— Името на убиеца.
— Оцелот. — Мъжът стана. — Змиорката ти желае успех във всички начинания, Ралик Ном. Така свършва съобщението. Лека вечер. — Обърна се да си тръгне.
— Чакай.
— Да?
— Благодаря ти — каза Ралик.
Непознатият се усмихна и си тръгна.
Убиецът зае мястото му и опря гръб на стената. Махна на Сълти, вече приготвила кана бира и халба. Тя притича. Зад нея, с малко по-ленива стъпка, се приближиха Ирилта и Мийзи. Двете се настаниха, без да питат, всяка стиснала халба в ръка.
— Всички още дишат — каза Ирилта и вдигна чашата си. — Е, наздраве.