Рейк стана. Погледна алхимика и се усмихна с усмивка, която прониза сърцето на смълчания Барук като нож.
— Така, дългът е това, което ме държи, и въпреки това сам по себе си дългът е кух. Достатъчно ли е да се съхранят Тайст Андий? Просто да се съхранят? Дали да не вдигна Лунния къс високо в небесата, където да продължим да живеем далеч от всякакъв риск и всяка заплаха? Какво ще съхранявам тогава? История или определена гледна точка. — Той сви рамене. — Историята е свършила, Барук, а гледната точка на Тайст Андий е тази на незаинтересоваността, на стоицизма и на кроткото, пусто отчаяние. Тези дарове достатъчно ценни ли са за света, за да бъдат съхранени? Не мисля.
Барук трудно можеше да намери отговор. Всичко, което му описваше Аномандър Рейк, беше за него почти непонятно и в същото време болезненият му вик стигаше до сърцето на алхимика.
— И все пак — промълви той, — ето, че ти си тук. Съюзник на жертвите на империята. Сам ли си в това, Аномандър Рейк? Одобрява ли го твоят народ?
— На тях им е все едно — отвърна Рейк. — Те приемат заповедите ми. Следват ме. Служат на Каладън Бруд, когато им го поискам. И мрат в калта и в горите на земя, която не е тяхна, във война, която не е тяхна, заради хора, които се ужасяват от тях.
Барук се наведе към него.
— Тогава защо? Защо правиш всичко това?
В отговор Рейк се изсмя горчиво. След малко обаче мрачната му насмешка се стопи и той заговори:
— Една почетна кауза струва ли нещо в тези дни? Има ли значение дали сме я заели? Бием се не по-зле от всеки човек. Умираме редом с хората. Наемници на духа. И дори тази монета едва ценим. Защо? Все едно защо. Но никога не изменяме на съюзниците си. Знам, че си загрижен, че не попречих на онзи Т’лан Имасс да проникне в гробницата. Вярвам, че Джагътския тиран ще бъде освободен, Барук. Но по-добре сега, докато аз съм до вас, отколкото в някое друго време, когато няма да има никой, способен да се противопостави на джагъта. Ще вземем тази легенда и ще очистим живота от нея, алхимико, и тя никога повече няма да тревожи сънищата ви.
Барук се вторачи в Тайст Андий.
— Толкова ли си убеден, че ще можеш да унищожиш джагъта?
— Не. Но когато той свърши с нас, силите му ще бъдат много смалени. Тогава ще се падне на други — на вашия Кабал всъщност. Тук нищо не е сигурно, Барук. Този факт, изглежда, особено терзае вас, човеците. Няма да е зле да се научите да го приемате. Напълно е възможно да се окажем способни да унищожим Джагътския тиран, но дори това ще послужи на плановете на Ласийн.
Алхимикът се изуми.
— Не разбирам.
Рейк се усмихна.
— Когато свършим с това, ние ще бъдем много обезсилени. И тогава ще дойдат силите на империята. Тъй че, както виждаш, и в двата случая тя печели. Ако нещо я притеснява, това е вашият Кабал Т’орруд. За вашите възможности тя нищо не знае. Ето защо агентите й търсят Воркан. Ако Майсторът на Гилдията приеме контакта, това ще реши проблемите, които й създавате.
— Все пак — разсъди Барук — тук са намесени и други фактори.
— Опонн — заяви Рейк. — Това е опасност за всеки, който е замесен. Нима смяташ, че Опонн се интересува от съдбата на един град на смъртни? От хората му? Съсредоточаването на сила е това, което интересува Опонн, вихрушката, където играта става гадна. Дали ще се пролее безсмъртна кръв? Това е въпросът, за чийто отговор жадуват боговете.
Барук заби поглед в чашата си с козе мляко.
— Е, това поне сме го избегнали, досега. — Отпи.
— Грешиш — каза Рейк. — Принудителното оттегляне на Сенкотрон от играта беляза първото проливане на безсмъртна кръв.
Барук за малко щеше да се задави с млякото. Остави чашата и зяпна Тайст Андий.
— Чия?
— Две Хрътки умряха от моя меч. Мисля, че това изкара Сенкотрон от равновесие.
Барук се отпусна в стола си и затвори очи.
— Значи залогът се е вдигнал.
— Толкова високо, колкото Лунния къс, алхимико. Е, какво още можеш да ми кажеш за този Джагътски тиран? Доколкото помня, каза ми, че искаш да се посъветваш с авторитет.
Барук отвори очи и хвърли парчето хляб в огъня.
— Тук има един проблем, Рейк. Надявам се, че ти би могъл да ми обясниш какво се е случило. Моля — каза той и стана, — ела с мен.
Рейк го последва. Тази нощ не носеше меча си. За Барук широкият гръб на Господаря на Лунния къс изглеждаше някак недовършен, но той все пак беше благодарен, че оръжието го няма.
Изведе Рейк от стаята и го поведе по централното стълбище към стаите долу. В първата от тези подземни стаи имаше тесен нар, а на нара лежеше старец. Барук му го показа.
— Както виждаш, като че ли спи. Казва се Мамът.