Рейк го погледна учуден.
— Историкът?
— Освен това е Върховен жрец на Д’рек.
— Това обяснява цинизма в писанията му — каза усмихнат Рейк. — Червеят на есента отглежда нещастници.
Барук беше изненадан, че този Тайст Андий е чел „Истории“ на Мамът, но пък защо не? Един живот, който продължава хиляди години, предполагаше необходимостта от някои странични занимания, разбира се.
— И тъй — каза Рейк и закрачи към леглото, — Мамът спи дълбок сън. Какво го е предизвикало? — Наведе се над стареца.
Барук пристъпи до него.
— Точно това е странното. Признавам, че малко разбирам от земна магия. Д’рисс е Лабиринт, който никога не съм изследвал. Извиках Мамът, както ти казах, и щом дойде, го помолих да ми каже всичко, което знае за Джагътския тиран и гробницата. Той просто седна и затвори очи. Все още не ги е отворил и оттогава не е изрекъл и една дума.
Рейк се изправи.
— Приел е много сериозно молбата ти, както разбирам.
— Какво искаш да кажеш?
— Както предположи, той е отворил своя Лабиринт Д’рисс. Потърсил е отговор на въпроса ти с доста, да се изразим така, преки средства. И сега нещо го е хванало в капан.
— Тръгнал е по Лабиринта към гробницата на Джагътския тиран? Стар глупак!
— В съсредоточена магия Телланн, да не говорим за Омтоуз Феллак на Джагът. Отгоре на всичко и една жена, притежаваща отатаралски меч. — Рейк скръсти ръце. — Няма да се съвземе, преди Т’лан Имасс и мечът да са напуснали гробницата. А дори тогава, ако не побърза, пробуждащият се джагът може да го вземе.
Костите на Барук се смразиха.
— Да го вземе? Да го обсеби?
Рейк кимна мрачно.
— Върховен жрец е, нали? Би могъл да се окаже много полезен за джагъта. Да не говорим за достъпа, който Мамът може да му осигури към Д’рек. Барук, знаеш ли дали този тиран е способен да пороби богиня?
— Не знам — прошепна Барук, погледна блажено отпуснатото тяло на Мамът и на челото му изби пот. — Десембрий да не дава дано.
Старицата седеше на стъпалата на сградата под слънцето на късния следобед и тъпчеше издълбаната си от мек камък лула със сушени листа от италби. На дървените стъпала до нея стоеше малък покрит бронзов мангал. Пръчките за подпалка стърчаха от дупките около купата. Старата извади една и я поднесе към лулата си, след което я хвърли на улицата.
Мъжът, крачещ в другия край на улицата, видя сигнала и прокара пръсти през косата си, Трошачът на кръгове се чувстваше близо до паниката. Тази обиколка по улиците беше твърде рискована. Преследвачите на Търбан Орр бяха наблизо — усещаше ги с ужасяваща сигурност. Рано или късно съветникът щеше да си припомни многобройните си срещи под Деспотския барбикан и пазача, стоял там на пост всеки път. Това негово нагло самопоказване можеше да провали всичко.
Той зави на ъгъла, излезе отново от полезрението на старицата и продължи още три карета, докато не се озова срещу хана „Феникс“. Две жени безделничеха на входа, кикотеха се на някаква своя шега.
Трошачът на кръгове пъхна палци под колана на меча си и придърпа ножницата на бедрото. Бронзовият й връх изстърга в камъка до него. После измъкна ръцете си и продължи към Крайезерната. „Е, и това свърши.“ Оставаше му само още един последен контакт, който вероятно щеше да се окаже излишен, но той щеше да изпълни заповедите на Змиорката. Нещата се приближаваха към развръзка. Не очакваше, че ще остане жив задълго, но дотогава щеше да направи каквото трябва. Какво повече можеше да се иска от него?
При входа на хана „Феникс“ Мийзи сръга с лакът Ирилта.
— Това е — измърмори тя. — Тоя път ти покриваш отзад. Както обикновено.
Ирилта се намръщи и кимна.
— Тръгвай.
Мийзи слезе по стъпалата и зави на улицата. Повтори в обратна посока маршрута на Трошача на кръгове, докато не стигна до жилищната сграда. Видя старицата, която лениво наблюдаваше уличните минувачи. Когато Мийзи влезе в полезрението й, старицата извади лулата от устата си и я почука в тока на обувката си. По камъните се пръснаха искри.
Това беше сигналът. Мийзи стигна до ъгъла, зави надясно и влезе в сляпата уличка, минаваща по дължината на сградата. На една трета по уличката се отвори врата и тя влезе в смътно осветена стая, с открехната в другия й край врата. Някой се криеше зад първата врата, но Мийзи дори не го погледна. Мина през втората врата и се озова в един коридор. Оттук трябваше само да вземе тичешком стълбите.
Апсалар — Сори, както я знаеха доскоро — не се беше впечатлила особено, когато за пръв път видя Даруджистан. По някаква необяснима за нея причина, въпреки възбудата и нетърпеливото очакване, всичко й се стори прекалено познато.