След като върнаха коня на Кол в конюшнята, Крокъс, без да губи време, я поведе към дома на чичо си. Пътуването им до града, а след това и по оживените улици се беше оказало за Крокъс същинска вихрушка от непрекъснати поводи за смут. Тази жена умееше да го хваща неподготвен и сега единственото му желание беше да я предаде най-сетне в ръцете на някой друг и да се свърши.
И все пак, ако случаят наистина беше такъв, защо тогава се чувстваше толкова окаяно?
Крокъс излезе от библиотеката и се върна в хола. Моби изцвърча и изплези червеното си езиче от писалището. Без да му обръща внимание, Крокъс застана пред Апсалар, която се бе разположила в по-хубавия от двата стола — в неговия стол естествено.
— Не разбирам. Както изглежда, излязъл е и не се е връщал поне от два дни.
— Е? Толкова необичайно ли е това? — попита небрежно Апсалар.
— Необичайно е — изръмжа намръщен той. — Нахрани ли Моби, както те помолих?
Тя кимна.
— Гроздето, нали?
— Да. — Той скръсти ръце. — Странно. Може би Ралик знае нещо по въпроса.
— Кой е Ралик?
— Един убиец, мой приятел — небрежно отвърна Крокъс.
Апсалар скочи и ококори очи.
— Какво има? — учуди се Крокъс и пристъпи към нея. Момичето определено изглеждаше уплашено. Огледа се, сякаш очакваше едва ли не някой демон да изскочи от пода или от бюфета, но всичко в стаята си беше както трябва — само дето беше малко по-разхвърляно. По вина на Моби, реши той.
— Не знам — отвърна тя и въздъхна, след като се поуспокои. — Все едно, че си спомних нещо. Но така и не стигна до ума ми.
— О. Ами, можем да…
На вратата се почука.
Лицето на Крокъс светна и той тръгна към нея.
— Може пък ключовете да си е забравил.
— Беше отключено — изтъкна Апсалар.
Крокъс отвори вратата.
— Мийзи! Какво пра…
— Тихо — изсъска му дебелата жена, нахълта покрай него и затвори вратата. Погледът й се спря върху Апсалар и очите й се разшириха. После тя се обърна отново към Крокъс. — Добре, че те намерих, момко! Нали никого не си виждал, откакто си се върнал?
— Ами, не. Ние току-що…
— Един коняр — каза намръщено Апсалар и изгледа Мийзи. — Да сме се срещали някъде?
— Тя си е изгубила паметта — обясни Крокъс. — Но да, прибрахме коня на Кол в конюшнята.
— Защо? — попита строго тя, но тъкмо когато Крокъс се канеше да отговори, продължи: — Все едно. Конярят не би трябвало да създаде проблем. Е, имаме късмет.
— По дяволите, Мийзи — каза Крокъс. — Какво става?
Тя го изгледа.
— Онзи пазач в градината на Д’Арл, дето си го убил. Получили са името и описанието ти. Не ме питай как. Но Д’Арл говорят за Високите бесилки, когато те хванат.
Крокъс пребледня, после рязко извърна глава към Апсалар. Отвори уста да заговори, но се отказа. Не, тя наистина не помнеше. Но трябваше да е била тя. Смъкна се в стола на Мамът.
— Трябва да те скрием, момче — каза Мийзи. — И двама ви. Но ти не се безпокой, Крокъс, двете с Ирилта ще се погрижим за вас, докато се уреди нещо.
— Не мога да го повярвам — прошепна той, зяпнал в стената отсреща. — Предала ме е, проклета да е!
Мийзи погледна въпросително Апсалар и тя каза:
— Само предполагам, но според мен е момиче на име Чалис.
Мийзи затвори очи.
— Чалис Д’Арл, дворцовото сладурче напоследък. — Лицето й омекна от съчувствие. — Ох, момче. Такава била работата значи.
Той се сепна и я изгледа ядосано.
— Вече не е.
Мийзи се усмихна.
— Добре. Засега — продължи тя, скръстила ръце на гърдите си, — ще изчакаме тука, докато падне нощта, а после ни чакат покривите. Не се безпокой, ще оправим нещата, момко.
Апсалар стана.
— Казвам се Апсалар. Радвам се да се запозная с теб, Мийзи. И благодаря, че помагате на Крокъс.
— Апсалар, а? — Усмивката на Мийзи се разшири. — Е, предполагам, че покривите няма да са проблем за теб.
— Никакъв — отвърна тя, кой знае как разбрала, че жената е права.
— Много добре — каза Мийзи. — А сега какво ще кажете да си намерим нещо за пиене?
— Мийзи — попита Крокъс, — да знаеш къде може да е отишъл чичо ми?
— Виж, тук не мога да ти помогна, момче. Представа нямам.
За старата жена на стъпалата не беше сигурна, но виж, другата долу, която се криеше в сенчестата ниша и наблюдаваше неотлъчно сградата — виж, за тази трябваше да се погрижи. Изглежда, че този Монетодържач си имаше защита.
Серрат не беше особено притеснена. След нейния господар Аномандър Рейк я смятаха за най-опасната между Тайст Андий на Лунния къс. Намирането на момчето — слуга на Опонн — не се беше оказало трудно. След като господарят й беше дал нужните описания, беше лесно да се открие магическият знак на Опонн. Отгоре на всичко тя вече го беше срещала — и то у същото това момче — по покривите преди две седмици. Агентите й бяха проследили онази нощ Монетодържача и го оставиха чак когато влезе в хана „Феникс“ — но само по нейна заповед. Ако тогава беше предположила това, което знаеше сега, присъствието на Опонн щеше да приключи още онази нощ.