А това в значителна степен ограничаваше възможностите. Удобните за наблюдение места бяха малко, а най-доброто от тях беше хълмът на К’рул. От камбанарията изстрелът с арбалета щеше да е точен, точно когато Кол влезеше през портата. Ралик извади кесийката от торбата си. Каквото и да покриеше прахта, беше казал Барук, щеше да е непроницаемо за магия. Нещо повече, имала и околно въздействие. Но в какъв обхват? „Най-важното — беше казал Барук, и това Ралик го помнеше съвсем ясно, — гледай да не си пръснеш кожата.“ „Отрова ли е?“ — беше попитал той. „Не — бе отвърнал алхимикът. — Прахта променя някои хора. Тези промени обаче не могат да се предвидят. По-добре не рискувай, Ралик.“
От челото му закапа пот. Намирането на Оцелот вече изглеждаше малко вероятно. Смъртта на Кол щеше да провали всичко и да лиши Ралик от последния му стремеж… към какво? „Към човечност.“ Цената на провала беше станала твърде висока.
— Справедливост — сърдито изсъска той. — Това все пак трябва да означава нещо. Трябва!
Ралик развърза кесийката. Бръкна в нея и гребна шепа от прахта. Разтри я между пръстите си. Приличаше на ръжда. „Това ли е?“ — зачуди се той. Може би се беше развалила. Сви рамене и започна да я втрива в кожата си, започвайки от лицето.
— Какви промени? — замърмори той. — Не усещам никакви промени.
Бръкна под дрехите си, докъдето можеше да стигне, и използва останалото от прахта. Самата кесийка отвътре беше оцапана. Той я обърна наопаки, след което я затъкна в колана си. Сега ловът щеше да продължи. Някъде в мрака дебнеше убиец, приковал поглед в Пътя на Джамът, към Уори.
— Ще те намеря, Оцелот — прошепна той, без да откъсва очи от камбанарията на храма на К’рул. — И с магия или не, няма да ме чуеш, няма дори да усетиш дъха ми на врата си, преди да е станало много късно. Заклевам се.
Започна да се изкачва.
18.
Сержант Уискиджак пристъпи към леглото и попита Калам:
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?
Убиецът, седнал с гръб към стената, спря да точи ножовете си и вдигна глава.
— Нямаме голям избор, нали? — И се зае отново с точенето.
Лицето на Уискиджак беше измършавяло и изпито от безсъние. Той погледна към ъгъла на стаичката, където се беше свил Бързия Бен. Магьосникът стискаше парче от походно одеяло, очите му бяха затворени.
На масата Фидлър и Хедж бяха разглобили грамадния си арбалет и сега оглеждаха и почистваха всяка част. Много скоро очакваха битка.
Уискиджак споделяше убеждението им. Всеки изминал час приближаваше към тях многобройните им преследвачи. Най-много го плашеха Тайст Андий. Взводът му беше добър, но не чак толкова добър.
До прозореца стоеше Тротс, облегнат на стената и скръстил косматите си ръце. А до стената спеше Малът и шумното му хъркане цепеше стаята.
Сержантът отново се обърна към Калам.
— Ще разчиташ на късмета си, нали?
Убиецът кимна.
— Човекът няма причина да се показва повече. Последния път изгоряха. — Сви рамене. — Ще пробвам отново в хана. Ако не друго, все някой ще ме забележи и Гилдията ще дойде. Ако успея да им кажа една-две думи, преди да ме убият, имаме шанс. Не е много, но…
— Би трябвало да свърши работа — довърши Уискиджак. — Разполагаш с един ден — утре. Ако ударим на празно… — Той се обърна към Фидлър и Хедж и видя, че го гледат. — Взривяваме пресечките. Нанасяме щети. Уязвяваме ги.
Двамата сапьори се ухилиха одобрително.
Бързия Бен изсъска безсилно и привлече към себе си погледите на всички. Очите на магьосника се бяха отворили. Той хвърли ядосано съдраното парче одеяло на пода.
— Не става, сержант. Не мога да я намеря тая Сори, никъде.
Калам изръмжа някакво проклятие и тикна ножовете си в каниите.
— Е, и какво означава това? — попита Уискиджак.
— Най-вероятно — отвърна Бързия Бен — е мъртва. — Посочи парцала на пода. — С ей това няма как Въжето да се скрие от мен. Не и докато е обсебил Сори.
— Може пък, след като си му казал, че си го разбрал — намеси се Фидлър, — да си е хвърлил парите на масата и да е напуснал играта.