Бързия Бен отвърна с гримаса:
— Въжето не е уплашен от нас, Фидлър. Слез на земята. Той поне слиза при нас. Сенкотрон трябва да му е казал вече кой съм аз или по-скоро — кой съм бил. Това не е работа на Въжето, Сенкотрон трябва да е настоял. Боговете не обичат да ги мамят. Особено когато си ги измамил два пъти. — Той се надигна и разкърши схванатия си гръб. Срещна погледа на Уискиджак. — Това не го разбирам, серж. Объркан съм.
— Добре, оставяме ли я? — попита Уискиджак.
Бързия Бен кимна.
— Май че да. — Замълча, после пристъпи напред. — Сержант, на всички ни се искаше да сме сбъркали за нея. Но това, което направи Сори, нямаше нищо общо с човешката й същност, доколкото поне аз разбирам, и се радвам за това.
— Не бих могъл да понеса мисълта — каза от леглото Калам, — че това зло беше истинско, че съществуваше редом с толкова обикновено лице, колкото на всеки човек, когото ще видиш по улицата. Знам, Уискиджак, имаш си причини да искаш да е така.
Бързия Бен пристъпи към сержанта и го погледна съчувствено.
— Помага да си опазиш разсъдъка всеки път, когато заповядаш на някой от нас да умре — каза той. — Всички го знаем, сержант. И ще сме последните, които биха ти казали, че има и друг начин, за който може би не си помислял досега.
— Е, радвам се да го чуя — изръмжа Уискиджак. Изгледа ги един по един и забеляза, че Малът се е събудил и го гледа. — Някой друг да има да каже още нещо?
— Аз — каза Фидлър и се присви пред студения поглед на сержанта. — Добре де, нали ти попита?
— Е, казвай.
Фидлър се окашля. Накани се да заговори, но Хедж го сръга в ребрата. Той се навъси заплашително и опита отново.
— Ето как стоят нещата, сержант. Видяхме адски много наши приятели да загиват, нали така? И може да не сме давали ние заповедите, тъй че ти може би си мислиш, че за нас е било по-лесно. Но аз не мисля така. Виждаш ли, за нас тези хора бяха живи, дишаха. Бяха ни приятели. Когато умират, ни боли. Но ти си казваш, че единственият начин да не полудееш, е да поемеш всичко това от тях, за да не трябва да мислиш за него, за да не ти се налага изобщо да изпитваш нещо, когато те умират. Но в името на Гуглата, когато отнемаш човещината на всички други, ти отнемаш собствената си човечност. И това ще те доведе до лудост толкова, колкото всичко друго. Точно тази болка ни кара да продължаваме, сержант. И може да не стигнем доникъде, но поне няма да бягаме от нищо.
В стаята настъпи тишина. После Хедж сръга Фидлър в ребрата.
— Проклет да съм! Имало значи мозък в тая твоя глава. Май не съм бил прав за теб през всичките тия години.
— Добре, добре — каза Фидлър и хвърли поглед към Малът. — А кой си гори косата толкова пъти, че вече не си сваля от главата тая кирлива кожена шапка, а?
Малът се изсмя, но напрежението си остана и всички обърнаха погледи към сержанта. Уискиджак бавно огледа мъжете от взвода си. Видя загрижеността в очите им, откритото предложение за приятелството, което беше потискал толкова години. През цялото това време ги беше отблъсквал, отблъсквал ги беше един по един, а проклетите кучи синове продължаваха да се връщат.
Значи Сори не беше човешко същество. Убеждението му, че всичко, което бе направила, е възможно да бъде извършено от човек, като че ли вече не стъпваше на здрава почва. Но все още не рухваше. Твърде много беше видял през живота си. Не можеше да повярва изведнъж в човешкото добро, нямаше как да разцъфти изведнъж оптимизъм в отношението му към човешката история, не и след всичките адове, които бе преживял.
Все пак беше дошъл моментът, когато някои отричания преставаха да имат смисъл, когато неумолимите удари, които понасяше от света, превръщаха глупостта му в нещо очевидно и за самия него. Най-сетне, след всички тези години, беше сред приятели. Трудно бе да го признае и той усети, че това признание вече започва да го вади от търпение.
— Добре — изръмжа сержантът, — стига сме си чесали езиците. Чака ни работа. Ефрейтор?
— Сержант? — отзова се Калам.
— Пригответе се. Разполагате с един ден да установите контакт с Гилдията на убийците. Междувременно искам всички да почистят и лъснат оръжията си. Оправете си снаряжението. Ще има преглед и само да се намери едно проклето нещо, което да не ми хареса, адът ще се срути отгоре ви. Ясно?
— Тъй вярно — отвърна ухилен Малът.
Въпреки че яздеха бавно, раната на Кол се беше отворила пет-шест пъти, откакто започнаха пътуването си. Измислил беше начин да седи в седлото, наведен на една страна, за да поема повечето тежест със здравия си крак, и от тази сутрин раната не се беше отваряла пак. Непривичната поза обаче беше болезнена.