Убийцата отвори очи. Камите, които бе държала, когато се бе присвила на ръба на покрива, лежаха на каменните плочи до нея, грижливо поставени една до друга. В тила й пулсираше силна тъпа болка. Тя опипа раната, присви очи и се надигна.
Светът се завъртя, после се успокои. Серрат беше объркана и ядосана. Бяха я зашеметили и този, който го беше направил, беше добър, достатъчно добър, за да може да се промъкне до един убиец-маг на Тайст Андий. А това беше обезпокояващо, защото все още не бяха срещали такъв сериозен противник в Даруджистан, с изключение на онези двама Нокътя в нощта на засадата. Но ако този беше Нокът, сега тя щеше да е мъртва.
Работата изглеждаше замислена по-скоро набързо, отколкото хладнокръвно. Това, че я бяха оставили тук посред бял ден, с оръжията й до нея, намекваше за деликатно и лукаво чувство за хумор. Опонн? Вероятно, макар че боговете рядко действаха толкова пряко — предпочитаха да боравят със свои неволни агенти, избрани между тълпите на смъртните.
От цялата тази загадка обаче изпъкваше едно нещо и то беше, че е изтървала възможността да убие Монетодържача — най-малкото за още един ден. Следващия път, закле се тя, докато се изправяше и отваряше своя Лабиринт Куралд Галайн, тайните й врагове щяха да я заварят подготвена.
Въздухът около нея затрептя, зареден с магия. Когато се успокои, Серрат вече я нямаше.
Из застоялия сгорещен въздух на тавана на хана „Феникс“ се носеха прашинки. Наклоненият таван се издигаше на пет стъпки до източната стена и на седем до западната. Слънчевата светлина струеше през прозорците в двата края на дългото тясно помещение.
Крокъс и Апсалар спяха в двата края на стаята. На една щайга до капака за стълбата седеше Мийзи и чистеше ноктите си с една треска. Излизането от сградата на Мамът и минаването по покривите до това скривалище се беше оказало лесна задача. Прекалено лесна всъщност. Ирилта им беше съобщила, че никой по улиците не ги следи. А самите покриви се оказаха съвсем пусти. Все едно че някой нарочно им беше осигурил път без никакви препятствия.
Отново прозорливостта на Змиорката в действие? Мийзи изсумтя. Може би. Но по-скоро май самата тя се тревожеше повече от необходимото. Ето, че и сега сякаш усещаше как ги гледат нечии скрити очи, а това, каза си тя и огледа ядосано сумрачния таван, просто бе невъзможно.
На капака се почука тихо. Той се надигна нагоре и се показа главата на Ирилта.
— Мийзи? — прошепна тя.
— Тук съм де — изръмжа Мийзи и хвърли треската на мазния под. — И да кажеш на Скърви, че това място само за малко огън плаче.
Ирилта изпъшка, качи се, затвори капака и изтупа прахта от ръцете си.
— Много шантаво почва да става долу — заговори тя. — Един градски фургон се дотъркаля, излиза един от стражата и още някакъв непознат, и носят Кол. Старият глупак е жив-умрял от рана от меч. Сложиха го в стаята на Круппе, на долния етаж. Сълти изтича да намери резач, но не изглежда добре. Никак не изглежда добре.
Мийзи примижа в прахоляка към спящия още Крокъс и попита:
— Другият как изглежда?
Ирилта се ухили.
— Бива го да го потъркаляш на дюшека, мене ако питаш. Вика, че намерил Кол на Джамътс Уори, целия оплескан с кръв. Кол се събудил, колкото да му каже да го докара тук. Сега е долу в гостилницата, яде за трима.
— Чужденец ли е?
Ирилта отиде до прозореца.
— Говори на дару все едно, че му е роден. Но рече, че идва от север. От Пейл. Преди това бил в Дженабарис. На войник ми прилича, мене ако питаш.
— Някаква вест от Змиорката?
— Засега държим момчето тук.
— А момичето?
— И него.
Мийзи въздъхна.
— На Крокъс няма да му хареса, че сме го тикнали в тоя гълъбарник.
Ирилта погледна ядосано спящото момче. „Наистина ли е заспал?“
— Нямаме избор. Казаха, че двама стражи чакали пред дома на Мамът — закъсняха, разбира се, но за малко. — Тя изтри прахта от прозореца и надникна навън. — Понякога съм готова да се закълна, че виждам някой, или може би нещо. После примигна — и го няма.
— Знам какво имаш предвид. — Мийзи се надигна и ставите й изпукаха. — Мисля, че и Змиорката почва да се поти. — Тя се изкиска. — Горещичък става животецът, приятелко. Голям търкал ще падне.
Капитан Паран напълни халбата си за трети път. Това ли бе имал предвид Тайст Андий, че късметът му се обръщал? Откакто бе стъпил в тази страна, беше намерил трима приятели — нещо съвсем неочаквано и ново за него, и скъпо всъщност. Но за Татърсейл знаеше, че е умряла, а на нейно място… едно дете! Ток беше мъртъв. А сега, изглежда, и Кол щеше да влезе в този списък.