Той прокара пръст през локвичката бира, разлята върху масата, направи вадичка до цепнатината между две дъски и загледа как бирата се изцеди и изчезна. Усети как влагата се разля по десния му прасец, но не й обърна внимание, а се загледа в цепнатината. Дървото беше завинтено за дебелите дъски на рамката на краката.
Какво беше казал Рейк? Паран се надигна и откопча колана на меча си. Остави го на масата и извади Шанс.
Няколкото редовни посетители замълчаха и го загледаха. Зад тезгяха, Скърви посегна за сопата си.
Всичко това остана незабелязано за капитана. С меча в дясната си ръка, той пъхна острието в цепнатината и заби оръжието вертикално. Разклати го напред-назад и успя да го напъха до половината между дъските. После пак седна и посегна към халбата. Всички се успокоиха — но замърмориха.
Паран отпи глътка бира и загледа намръщено Шанс. Какво беше казал Рейк? Когато късметът ти се обърне, счупи меча. Или го дай на най-големия си враг. Съмняваше се обаче, че Опонн щеше да го приеме. А това означаваше да го счупи. Мечът беше останал с него дълго. Беше го използвал само веднъж в битка, и то срещу Хрътката.
Смътно чу в ума си думите на един от учителите си. Сбръчканото лице изплува в мислите му, за да придружи гласа.
— Онези, които боговете избират, казват, първо ги отделят от другите смъртни — с измама, лишават те от жизнената кръв на духа ти. Боговете ще ти отнемат всички, които обичаш, един по един. И колкото повече се втвърдяваш и ставаш безчувствен от тяхната загуба, толкова повече боговете се усмихват и кимат. Всеки близък, от когото започнеш да страниш, те приближава към тях. Това е оформяне на инструмент, синко, бутането и дърпането, а последната утеха, която ти предлагат, е да сложиш край на своята самота — същата онази самота, до която са ти помогнали да стигнеш.
Дали беше започнало това „оформяне“? Паран се намръщи. Той ли беше виновен за това, че някой бе посегнал на живота на Кол? Това мимолетно приятелство — достатъчно, за да подпечата една човешка съдба?
— Опонн — прошепна Паран, — има за какво да отговаряш и ще отговаряш.
Остави халбата, стана и посегна за меча.
Калам спря на стъпалата на хана. Проклятие, ето го пак онова чувство, че две невидими очи са се приковали в него. Усещането, придобито от обучението му като Нокът, го беше споходило вече четири пъти, откакто бе зърнал гостилницата. Подчиняването на това интуитивно предупреждение го беше опазило жив, но въпреки това той не усещаше някаква злонамереност в това нежелано внимание — по-скоро приличаше на насмешливо любопитство, сякаш онзи, който го следеше, знаеше много добре кой е той и какво, но като че ли му беше все едно.
Тръсна глава и влезе. Още щом направи първата крачка в душната, изпълнена с миризма на пот кръчма, разбра, че нещо не е наред. Затвори вратата и изчака очите му да се пригодят към сумрака. Чу дишане, скърцане на столове и тракането на халби, оставени на масите. Значи имаше хора. Защо беше тогава тази тишина?
След като сивите контури на гостилницата се очертаха, той видя, че посетителите са с гръб към него и гледат един мъж, застанал зад масата си в другия край на помещението. Светлината на фенера смътно се отразяваше от острието на меч, забит в дъските на масата — а мъжът беше стиснал дръжката му. Като че ли не забелязваше присъствието на останалите.
Калам направи няколко крачки и спря до тезгяха. Тъмните му очи останаха приковани в мъжа с меча и широкото му плоско чело се намръщи. Убиецът спря. Дали тази проклета светлина не го лъжеше?
— Не, — каза той и думите му стреснаха гостилничаря зад тезгяха, — не е светлината. — Отдръпна се от тезгяха, очите му пробягаха по другите мъже в помещението — всичките бяха местни. Трябваше да поеме риска.
Раменете и вратът на Калам се стегнаха и той закрачи право към мъжа, който като че ли всеки момент бе готов да прекърши меча си. Убиецът дръпна един празен стол от масата, изпречила се на пътя му, и го тресна срещу мъжа, който го зяпна стъписано.
— Дадения ти от бог късмет продължава да работи, капитане — изръмжа убиецът тихо. — Сядай.
Объркан и стреснат, Паран пусна дръжката на оръжието си и се отпусна на стола си.
Калам също седна и се наведе над масата.
— Каква беше цялата тая драма, между другото? — попита той шепнешком.
Капитанът се намръщи.
— Кой си ти?
Разговорите по масите се подхванаха отново, шумни и бъбриви.
— Не се ли сетихте? — Калам поклати глава. — Ефрейтор Калам, Девети взвод, Мостоваци. Последния път, когато ви видях, едва се съвземахте от две смъртоносни рани от нож…
Ръцете на Паран изхвърчаха над масата и се вкопчиха в ризата на Калам. Убиецът бе твърде изненадан, за да реагира, а думите на капитана го объркаха още повече.