— Но тя те предаде, нали?
— Все едно. Ти тук ли оставаш?
— Не — отвърна тя изненадана. — Идвам с теб, Крокъс.
Тялото й настръхна от силата на Лабиринта. Серрат се огледа още веднъж и отново нито видя, нито усети нещо. Беше сигурна, че е сама. Прозорецът на тавана под нея изскърца и поддаде навътре на ръждивите си панти и Тайст Андий се стегна, макар да знаеше, че е съвсем невидима. Наведе се напред.
Показа се главата на момчето. То погледна към уличката долу, към отсрещните покриви и към тези от двете му страни, а после погледна нагоре. Погледът му премина през Серрат и тя се усмихна.
Не й беше отнело много време, за да го намери отново. Единствената му компания, доколкото можеше да усети, беше някаква млада жена, чиято аура беше безвредна, смайващо невинна. Другите две жени вече ги нямаше в таванското. Чудесно. Така щеше да е много по-лесно. Монетодържача се измъкна през прозореца и тя отстъпи назад.
Миг след това той стъпи на стръмния покрив.
Серрат реши, че няма смисъл да губи време, и веднага щом Монетодържача се изправи, скочи напред.
Посрещна я някаква невидима ръка, която я блъсна в гърдите с трошаща костите сила. Изхвърли я назад във въздуха, тласна я за последен път и тя се превъртя през ръба на покрива. Магиите й за невидимост и за полет си останаха дори когато се удари в тухления комин, отскочи и полетя зашеметена в нощния въздух.
Апсалар допълзя до ръба на покрива. Крокъс се присви до нея, стиснал камите си, и се огледа намръщено.
— Какво има? — попита тя уплашено.
Крокъс бавно се отпусна и се извърна към нея с извинителна усмивка.
— Просто нерви. Стори ми се, че видях нещо, вятър усетих. Беше като… Е, все едно. — Огледа се отново. — Тук няма нищо. Хайде.
— Къде е това твое ново скривалище?
Той се обърна на изток и посочи загърнатите в сенки хълмове, издигащи се зад крепостната стена.
— Ей там. Точно под носа им.
Мурильо закопча колана на рапирата си. Колкото повече чакаше да се появи Ралик, толкова по-сигурен ставаше, че Оцелот е убил приятеля му. Единственият въпрос, който оставаше, бе дали Кол все още е жив. Може би Ралик беше направил достатъчно, бе ранил достатъчно тежко Оцелот, за да попречи на водача на клана да изпълни поръчката. „Все едно, мога само да се надявам.“
Огледа рапирата си. Години бяха минали, откакто я беше използвал за последен път в дуел, а за Търбан Орр говореха, че е най-добрият в града. Шансовете му изглеждаха нищожни.
Наметна пелерината си и я закопча. А кой беше този „Трошач на кръгове“, с всички тези опустошителни новини? Как тази „Змиорка“, мъж или жена, оправдаваше намесата си в техните планове? Мурильо присви очи. Възможно ли беше? Тоя дребен трътлест дебелак?
Сложи си ръкавиците от сърнешка кожа, като мърмореше под нос.
Някой драсна тихо с нокти по вратата. От гърдите му се изтръгна тежка въздишка.
— Ралик, кучи сине — каза, след като отвори. Отначало помисли, че коридорът е празен, но после погледна към пода. Убиецът лежеше на пода, с подгизнали от кръв дрехи, и го гледаше с уморена усмивка.
— Прощавай, че закъснях.
Мурильо изруга, наведе се, вмъкна Ралик в стаята и го настани в леглото. Върна се при вратата, огледа коридора, след което я затвори и пусна резето.
Ралик се надигна и подпря гръб на стената.
— Орр е предложил договор срещу Кол…
— Знам, знам — прекъсна го Мурильо и клекна до леглото. — Дай първо да ти прегледам раната.
— Първо трябва да си сваля бронята — каза Ралик. — Оцелот ме рани. След това го убих. Кол е жив, доколкото знам. Кой ден е днес?
— Същият — отвърна Мурильо, докато помагаше на приятеля си да свали ризницата. — Още сме в графика, макар че като я гледам тая рана, май няма да можеш да се дуелираш с Орр на празненството на Симтал. Аз ще се заема с това.
— Глупости. — Ралик изохка. — Той просто ще те убие, ще продължи да поддържа лейди Симтал и ще си остане достатъчно силен, за да попречи на Кол да си върне правата.
Мурильо не отговори. Гледаше раната.
— Откъде е цялата тази кръв по теб? Тук има само някакъв белег поне отпреди седмица.
— Какво? — Ралик опипа мястото, където го беше пробол шипът на гривната на Оцелот. Беше леко пораздразнено и сърбеше по краищата. — Проклет да съм — измърмори той. — Все едно, дай някакъв мокър парцал да изчистя цялата тая ръжда от себе си.
Мурильо седна и го загледа, явно объркан.
— Каква ръжда?
— Това по лицето ми — отвърна Ралик и изгледа навъсено приятеля си.
Мурильо се наведе да го огледа.
— Убиващата магията прах на Барук! — сопна се убиецът. — Как, в името на Гуглата, според теб успях да убия Оцелот?