Выбрать главу

Крокъс простена.

— Богът К’рул е умрял преди хиляди години. Освен това тук не идва никой, тъй че какво ще правят тук твоите чудовища при толкова много свободно време? Какво ще ядат? Глупави приказки. — Отиде до подножието на витото стълбище. — Ела, гледката си струва.

Тя го погледа как се качва и побърза да го догони, преди да се е скрил от погледа й. Това, което отначало изглеждаше непроницаема тъмнина, постепенно избледня до сиво и Апсалар с изненада откри, че може да различи дори най-дребните детайли. Първите неща, които забеляза, бяха оцапаните със сажди рисунки по стената вляво. Всяка от тези картини по камъка беше с ширината на едно стъпало, издигаше се на около шест стъпки и се извиваше по стълбата.

— Крокъс — прошепна тя, — на тази стена е нарисувана цяла история.

Крокъс изсумтя.

— Не бъди глупава! Тук не можеш да видиш и ръката пред лицето си.

„Нима?“

Той продължи.

— Чакай да се качим горе. Облаците вече трябва да са се отдръпнали от луната.

— Стъпалата са мокри — каза Апсалар.

— Текло е отгоре — обясни той с раздразнение.

— Не — настоя тя. — Гъсто е и лепкаво.

Крокъс спря.

— Виж какво, ще млъкнеш ли за малко? Почти стигнахме.

Излязоха на някаква площадка, окъпана от сребристата лунна светлина. До една от ниските стени Крокъс видя струпани дрехи.

— Какво е това? — учуди се той. — Някой май е спал тук.

Апсалар ахна.

— Това е труп!!

— Какво? — изсъска Крокъс. — Пак ли? — Притича до свитата на камъните фигура и приклекна до нея. — Благословен Моури, някой го е промушил в главата.

— Тук има арбалет.

Крокъс изпъшка.

— Убиец. Видях един труп точно като тоя тук преди седмица. Тук има война между убийци. Точно както казах на Круппе и Мурильо.

— Виж луната — ахна Апсалар.

— Коя? — попита той и се надигна.

— Светещата, разбира се.

Крокъс се загледа към Лунния къс. Обкръжаваше го смътна червеникава светлина — нещо, което не беше виждал досега. Червеят на съмнението запълзя в стомаха му. След това очите му се разшириха. Пет огромни крилати фигури като че ли се понесоха над Лунния къс и възвиха на североизток. Той примига и фигурите изчезнаха.

— Виждаш ли океаните й? — попита Апсалар.

— Какво? — Той се обърна.

— Океаните й. Морето на Гралън. Ей онова, голямото. Господарят на Дълбоките води, който живее там, се казва Гралън. Той има огромни красиви подводни градини. Гралън ще слезе при нас един ден, на нашия свят. И ще събере избраниците си и ще ги отведе на своя свят. И ние ще живеем в онези градини, стопляни от дълбоки огньове, а децата ни ще плуват като делфини, и ще бъдем щастливи, защото няма да има повече никакви войни и никакви империи, и никакви мечове и щитове. О, Крокъс, ще бъде чудесно, нали?

Сребърното сияние очертаваше профила й. Той я зяпна.

— Разбира се — промълви Крокъс. — Защо не?

А след това въпросът се повтори в главата му съвсем по друга причина. Защо не?

Седма книга

Празненството

Одирането на Фандърей, Вълчицата на зимата, бележи Утрото на Джедъроун. Жриците тичат по улиците и развяват ивици вълча кожа. Плющят знамена. Шумовете и миризмите на пазарищата се издигат в утринния въздух. Маските се слагат, гражданите оставят настрана всичките си грижи, натрупвани цяла година, и танцуват от съмване до мрак.

Господарката на пролетта се ражда отново.

И сякаш боговете затаяват дъх…

„Лицата на Даруджистан“
Маскрал Джимри (р. 1101)

20.

Разказват, че на майкатакръвта донесла като ледв света родитбата на драконии буйната река на ористадонесла светлина във мракаи мрак във светлината,разбулвайки в студените очина хаоса чедата…
„Чедата на Т’мата“
Хеборик

Мурильо отново се зачуди за изцерилата се рана на Ралик. Стигнал бе вече до заключението, че причината за това чудотворно изцеряване е прахта, дадена от Барук, която убиецът бе използвал за премахване на магии. Все пак Ралик беше изгубил доста кръв и щеше да му е нужно време, за да се възстанови — време, с каквото не разполагаха. Беше ли в състояние вече убиецът да се справи с Орр?

В отговор на собствения си въпрос опипа дръжката на рапирата на кръста си. После, закрачи по пустата улица през ниските валма мъгла, завихрили се като бели плащове на светлината на газовите фенери. До съмване имаше още цели два часа. Според обичая на Дару новогодишните празненства щяха да започнат с изгрева на слънцето и щяха да продължат през целия ден и цялата нощ.