Крачеше през смълчания град все едно, че беше последното живо същество, което още не бе избягало след всички смутове през изтеклата година и сега делеше света с призраци, останали от измрелите през годината. Петте бивни бяха отминали според древния цикъл и на тяхно място настъпваше Годината на Лунните сълзи. Мурильо се замисли над тези странни, тайнствени названия. Един огромен каменен диск в палатата „Величие“ показваше Вековния цикъл, като съобщаваше поредната година според движението на загадъчните му механизми.
Като дете си беше мислил, че колелото е магическо заради начина, по който се въртеше бавно с отминаването на годината и се изравняваше точно с настъпващата нова година по съмване, все едно дали в небето имаше облаци, или не. След това Мамът му беше обяснил, че колелото всъщност представлява механизъм, подарен на Даруджистан преди хиляда години от някакъв си Икариум. Мамът вярваше, че този Икариум трябва да е бил джагът по потекло. Според всички разкази беше яздил джагътски кон, а до него крачел трелл — ясно свидетелство според Мамът, прибавено към чудото на самото колело, тъй като за джагътите се знаеше, че били много изкусни в подобни изобретения.
Мурильо се замисли и за значението, което носеха имената на всяка година. Близката връзка на Петте бивни с Лунни сълзи съдържаше пророчество според Прорицателите. Бивните на глигана Теннерок се наричаха Омраза, Любов, Смях, Война и Сълзи. Кой ли бивен щеше да се окаже доминиращ през годината? Името на новата година предлагаше отговора. Мурильо сви рамене. Той самият гледаше скептично на подобна астрология. Как е могъл някой преди хиляда години — джагът или какъвто ще да е — да предскаже такива неща?
Все пак длъжен беше да признае, че имаше доста поводи за безпокойство. Пристигането на Лунния къс хвърляше на името на новата година по-различна светлина и той знаеше, че местните учени — особено онези, които се движеха в благородническите кръгове — бяха станали доста нервни и възбудени. Нищо общо с обичайното им покровителствено поведение.
Мурильо зави към хана и се сблъска с един нисък дебел човек в червено палто. Двамата изпъшкаха, а трите големи кутии, които носеше дебелият, паднаха между тях и съдържанието им се пръсна по каменната настилка.
— Ами да, самият Мурильо! Само Круппе може да се похвали с такъв късмет. Така няма да е нужно да те търся из тези влажни и тъмни улици, в които дори плъховете се свиват в сянката. Какво? Нещо случило ли се е, приятелю Мурильо?
Мурильо зяпна нещата, разпилели се в краката му, и бавно попита:
— Какви са тези неща, Круппе?
Круппе пристъпи напред и погледна намръщено трите майсторски изработени маски.
— Подаръци, Мурильо, разбира се. За тебе и за Ралик Ном. В края на краищата — той вдигна очи с блажена усмивка — за празненството на лейди Симтал се полагат най-фината изработка, най-изисканото въображение, съчетано с тънка иронична нотка. Не смяташ ли, че вкусът на Круппе е достатъчно изискан? Притеснен ли си?
— Тоя път няма да ме изиграеш — изръмжа Мурильо. — Първо на първо, маските са три, не две.
— О, да! — отвърна Круппе и се наведе да вдигне едната. Отри пръските кал от боядисаното лице. — Тази е на самия Круппе. Добър избор, заявява Круппе с известна доза апломб.
Мурильо го изгледа твърдо.
— Ти няма да дойдеш, Круппе.
— Е, ама разбира се, че Круппе ще присъства! Нима смяташ, че лейди Симтал изобщо ще се покаже, ако нейният стар познат, Круппе Първи, не присъства? Ами че тя ще потъне от срам!
— Проклятие, Круппе, ти дори не си срещал Симтал!
— Това не издържа на аргумента на Круппе, приятелю Мурильо, драги. Круппе е запознат със съществуванието на Симтал от много години. Тази връзка е още по-силна, да не кажем чиста, с това, че нито тя познава Круппе, нито Круппе — нея. И като последен аргумент, предназначен да сложи край на настоящата дискусия… — Той измъкна от ръкава си пергаментен свитък, завързан със синя копринена лентичка, — поканата до Круппе, подписана лично от дамата.
Мурильо посегна да я грабне, но Круппе ловко я прибра в ръкава си.
— Ралик ще те убие — изръмжа Мурильо.
— Глупости. — Круппе постави маската на лицето си. — Как изобщо ще познае младежът Круппе?
Мурильо огледа закръгленото му тяло, изтърканото червено палто, оръфаните ръкави и късите мазни къдрици по темето му и въздъхна.
— Добре де, все едно.
— Чудесно — каза Круппе. — А сега, моля те, приеми тези две маски, щедър подарък от вашия приятел Круппе. Спестихме си път и няма да се наложи да се донесе едно много тайно съобщение на Барук, за което не трябва да се споменава обаче. — Той прибра маската си в кутията й, обърна се и загледа небето на изток. — Е, хайде да ходим при оня наш алхимик, тогаз. Лека ти нощ, приятелю…