Барук едва потисна трепета си.
— Наети са допълнителни стражи, разбира се. Ако имперският Нокът реши да нанесе удар, ще им се наложи да се оправят и с маговете на Т’орруд. — Помисли малко, след което кимна уморено. — Добре, Рейк. Симтал ще те приеме като мой гост. Подходящо ли ще е маскарадното облекло, което ще носиш?
— Естествено.
Барук стана и отиде до прозореца. Небето отвън беше изсветляло.
— Е, започва се — прошепна той.
— Какво се започва?
— Новата година — отвърна алхимикът. — Петте бивни отминаха. Зората, която виждаш, бележи раждането на Годината на Лунните сълзи.
Лорд Аномандър Рейк се вцепени.
Барук забеляза това и добави:
— Съвпадението наистина е необичайно, макар че аз не бих му придавал чак толкова тежест. Имената са измислени преди цяло хилядолетие от един гост в тези земи.
Рейк заговори; гласът му беше хриплив шепот.
— Даровете на Икариум. Стилът ми е познат. Пет бивни, Лунни сълзи… Колелото е негово, нали?
Отворил широко очи, Барук го гледаше изненадано. Десетина въпроса се заборичкаха в ума му да бъдат изречени първи, но лордът продължи:
— За в бъдеще бих ви посъветвал да се вслушвате в даровете на Икариум — във всички. Хиляда години не са чак толкова много време, алхимико. Не са чак толкова много. Икариум ме посети за последен път преди осемстотин години, в компанията на трелла Маппо и Озрик — или Оссерк, както го наричат местните му поклонници. — Рейк се усмихна горчиво. — Двамата с Озрик влязохме в спор, доколкото помня, и Бруд едва успя да ни разтърве. Стар спор имахме… — Бадемовите му очи станаха сиви и той замълча, потънал в спомени.
На вратата се почука и двамата се обърнаха. Роалд влезе и се поклони.
— Господарю Барук, Мамът се е събудил и изглежда отпочинал. Освен това вашият агент Круппе е донесъл устно съобщение. Изразява съжалението си, че не може да ви го предаде лично. Желаете ли да го получите сега?
— Да — каза Барук.
Роалд се поклони отново.
— Змиорката ще се свърже с вас довечера. На празненството на лейди Симтал. Змиорката освен това намира възможността за споделяне на информация за интригуваща. Това е всичко.
Барук засия.
— Великолепно.
— Да доведа ли Мамът, господарю?
— Стига да е във форма.
— Във форма е. Един момент. — Роалд излезе.
Алхимикът се усмихна.
— Както казах — засмя се той, — всички ще са там, а в този случай „всички“ е подходящ израз. — Забеляза неразбиращата физиономия на Рейк и се усмихна още по-широко. — Змиорката, милорд. Супершпионинът на Даруджистан, фигурата без лице.
— Маскирано лице — припомни му Тайст Андий.
— Ако подозренията ми се окажат верни — каза Барук, — маската с нищо няма да помогне на Змиорката.
Вратата отново се отвори и на прага се появи Мамът — в отлична форма и изпълнен с енергия, поне външно. Той кимна на Барук.
— Изтеглянето се оказа по-лесно, отколкото си представях — заяви той без предисловия. Ясният му поглед се спря на Аномандър Рейк, той се усмихна и се поклони. — Много ми е приятно. С нетърпение очаквах тази среща още от деня, в който Барук ни уведоми за предложението за съюз.
Рейк учудено погледна Барук.
— Мамът е един от членовете на Т’орруд Кабал — поясни алхимикът и отново се обърна към стареца. — Бяхме много притеснени, приятелю, с тези Древни магии, разиграли се около гробницата.
— Впримчен бях за известно време — призна Мамът, — но само в най-крайните очертания на влиянието на Омтоуз Феллак. Кроткото наблюдение се оказа подходящ курс, след като онзи, който се е раздвижил вътре, не ме забеляза.
— С колко време разполагаме? — попита твърдо Барук.
— Два, може би три дни. Дори за Джагътския тиран е нужно усилие, за да измине обратния път към живота. — Очите на Мамът се спряха на полицата. — Ах, вашата гарафа с вино е пълна и чака, както обикновено. Чудесно. — Той отиде при камината. — Случайно да сте чули нещо за моя племенник?
Барук се намръщи.
— Не. А трябваше ли? Последния път, когато го видях, детето беше, на колко, на пет години някъде?
— Ммм — каза Мамът, след като си напълни чаша с вино и отпи.
— Ами, Крокъс поотрасна малко оттогава, мога да ви уверя. Надявам се, че е добре. Той беше…
Барук вдигна ръка и залитна крачка напред.
— Какво? — попита той, изведнъж обзет от страх. — Как се казва? Крокъс? Крокъс! — Алхимикът се удари по челото. — Ах, какъв глупак съм!
Лицето на Мамът се набръчка в мъдра старческа усмивка.